В такъв случай нямаше смисъл да продължава да търси. И да е имало нещо скрито, то вече не беше тук.
Шум от стъпки прекъсна мислите му. Той се изправи, запали цигара, а на вратата се появи Джулия Ъпджон, леко разколебана.
— Желаете ли нещо, мис? — попита Адам.
— Искам да си взема ракетата за тенис.
— Не виждам защо да не може — отвърна Адам. — Полицаят ми нареди да стоя тук — излъга той. — Каза, че трябвало да отиде на гарата за нещо, а аз да стоя, докато той се върне.
— За да видите дали ще се върне, нали? — предположи Джулия.
— Полицаят ли?
— Не. Убиецът. Те го правят нали? Връщат се на местопрестъплението. Не могат да устоят! Нещо неудържимо ги привлича.
— Може и да сте права — съгласи се Адам и погледна нагоре към плътно наредените ракети за тенис. — Къде е вашата?
— Под буквата „Д“ — отвърна Джулия. — Най открая вдясно. Имената ни са написани на ракетите — обясни тя, като посочи към лепенката с името й на дръжката на ракетата, докато той й я подаваше.
— Доста служба е видяла — отбеляза Адам. — Но навремето е била добра ракета.
— Може ли да взема и ракетата на Дженифър Сътклиф? — попита Джулия.
— Съвсем нова — одобрително каза Адам, като й я даде.
— Точно така — потвърди Джулия. — Леля й я изпрати онзи ден.
— Щастливка.
— На нея й се полага хубава ракета. Тя е много добра тенисистка. Бекхендът й много се подобри този срок. — Тя се огледа. — Мислите ли, че ще се върне?
На Адам му трябваха една-две минути, докато схване за какво става дума.
— А, убиецът ли? Не, според мен е малко вероятно. Рисковано е, нали?
— Но не мислите ли, че убийците не могат да устоят на влечението да се върнат на мястото на престъплението?
— Освен ако не са забравили нещо.
— Имате предвид някаква улика ли? Как ми се иска да намеря някаква улика. Полицията откри ли нещо?
— Няма да кажат на мене, я.
— Е, предполагам, че няма… Вие интересувате ли се от престъпления?
Тя го загледа изпитателно. Той отвърна на погледа й. У нея все още нямаше нищо женствено. Сигурно е на едни и същи години с Шаиста, но в погледа й се четеше само любопитство.
— Ами… предполагам… до известна степен… всички се интересуваме.
Джулия кимна в знак на съгласие.
— Да. И аз мисля така… Стигам до различни изводи, но някои са доста неясни. Но се забавлявам по този начин.
— Ти обичаше ли мис Ванситарт?
— Не съм се замисляла за това. При нея всичко беше наред. Малко приличаше на Бика — мис Булстрод, но не беше точно като нея. Нещо като дубльорка в театъра. Смъртта й не ме радва, естествено. Всъщност, съжалявам за нея.
Тя отмина, като носеше двете тенис ракети.
Адам остана да претърсва залата.
— Какво, по дяволите, може да е имало тука? — мърмореше си той.
IV
— Господи — смая се Дженифър, като пропусна да отрази форхенда на Джулия. — Та това е мама.
Двете момичета се обърнаха. Развълнувана, мисис Сътклиф, съпровождана от мис Рич, бързо се приближаваше към тях, като размахваше ръце.
— Нови притеснения — примирено отбеляза Дженифър. — Предполагам, че е заради убийството. Ти си щастливка, Джулия, че майка ти пътува с автобус за Кавказ.
— Да, но леля Изабел е тука.
— На лелите не им пука толкова, колкото на майките. — Здравей, мамо — добави тя, щом майка й се приближи.
— Ела и си приготви багажа, Дженифър. Прибирам те у дома.
— У дома?
— Да.
— Но… нали не завинаги? Въобще?
— Напротив.
— Но ти не можеш да го направиш. Толкова много напреднах с тениса. Имам отлични шансове да спечеля индивидуалното състезание, а двете с Джулия може да победим и при двойките, макар че е малко вероятно според мен.
— Прибираш се с мен днес у дома.
— Но защо?