— Не задавай повече въпроси.
— Предполагам, че е заради убийствата на мис Спрингър и мис Ванситарт. Но никое от момичетата не е пострадало. Сигурна съм, че няма да посегнат на нас. Пък и спортният празник е след три седмици. Сигурно ще спечеля в скока на дължина и в бягането с препятствия.
— Недей да спориш с мене, Дженифър. Прибираш се днес с мен. Баща ти настоява.
— Но, мамо…
Дженифър тръгна с майка си към училищната сграда, като упорито спореше.
Изведнъж тя се врътна и изтича обратно към тенис корта.
— Довиждане, Джулия. Невъзможно е да разубедя мама. Явно татко я е навил. Отвратително, нали? Довиждане, ще ти пиша.
— И аз ще ти пиша, за да ти разкажа за всичко, което става тук.
— Надявам се, че следващата жертва няма да е Чади. Предпочитам да е мадмоазел Бланш. А ти?
— И аз. С нея най-лесно бихме се разделили. Забеляза ли колко намусена беше мис Рич?
— Не промълви нито дума. Бясна е, че мама дойде да ме вземе.
— Може и да я разубеди. Тя умее да убеждава хората. Няма равна на себе си в това отношение.
— Тя ми напомня на някого — каза Дженифър.
— Не мисля, че бих я сравнила с някого. Тя е различна.
— Е, да. Различна е. Външно. Само че онази, на която ми прилича, беше много дебела.
— Не мога да си представя мис Рич дебела.
— Дженифър… — викна мисис Сътклиф.
— Тези родители наистина са досадни — сърдито каза Дженифър. — Суматоха, суматоха, суматоха. Никога не спират. Ти си истинска щастливка, че…
— Знам. Вече го каза. Само че, ако искаш да знаеш, в момента бих искала мама да е по-наблизо, а не в някакъв автобус на път за Мала Азия.
— Дженифър…
— Идвам…
Джулия тръгна бавно към спортната зала. Вървеше все по-бавно, докато накрая спря. Сбърчи чело и се замисли.
Звънецът за обяд биеше, но тя не го чуваше. Гледаше втренчено тенис ракетата, която държеше. После направи една-две крачки по пътеката, врътна се и закрачи решително към училищната сграда. Влезе през страничната врата, което не бе разрешено, но по този начин избягна срещата с някое от момичетата. Коридорът бе пуст. Тя изтича нагоре по стълбите към стаичката си, огледа се припряно, повдигна дюшека на леглото си и мушна ракетата под него. После бързо оправи косата си и със спокоен вид слезе в трапезарията.
Седемнадесета глава
Пещерата на Аладин
I
Тази вечер момичетата си легнаха по-малко шумно от обикновено. Броят им значително бе намалял. Около тридесет се бяха върнали по домовете си. Останалите реагираха според темперамента си. Вълнение, трепет, нервно кикотене или — тишина и мълчание.
Джулия Ъпджон се качи тихо горе. Влезе в стаята си и затвори вратата. Застана заслушана в шушуканията, кикотенето, стъпките и пожеланията за лека нощ. После стана почти съвсем тихо. В далечината се дочуваха неясни гласове. Също стъпки към банята и обратно.
Вратата не се заключваше. Джулия я затисна с един стол, като пъхна облегалката му под дръжката на вратата. Така поне щеше да бъде предупредена, ако някой иска да влезе. Но вероятността за това бе много малка. Строго забранено бе момичетата да посещават взаимно стаите си и единствено мис Джонсън имаше право да влиза при тях, ако се чувстваха зле или бяха болни.
Джулия отиде до леглото си, повдигна дюшека и пъхна ръка под него. Извади тенис ракетата и я подържа. Реши да не отлага, да я изследва подробно сега. По-късно, когато във всички стаи трябваше да е вече тъмно, светлината под прага можеше да привлече вниманието на някого. Сега бе моментът, когато всички стаи светеха, за да могат момичетата да се разсъблекат и да почетат книга в леглото си до десет и половина.
Тя стоеше с поглед, вперен в ракетата. Как може да се скрие нещо в тенис ракетата?
„Но в нея все пак трябва да има нещо — мислеше си Джулия. — Трябва. Опитът за грабеж в дома на Дженифър, жената, която донесе новата ракета и разказа тази глупава история…“
„Само Дженифър може да повярва на такава измислица“ — помисли с презрение Джулия.
Не, в случая ставаше дума за „нови лампи за стари“ като в приказката за Аладин и това означаваше, че именно в тази ракета е скрито нещо. Дженифър и Джулия не бяха споменавали пред никого, че са разменили ракетите си — поне тя не бе казвала никому.
В такъв случай всички търсеха в спортната зала тази ракета. И сега от нея зависеше да разбере защо! Тя я огледа внимателно. На пръв поглед нямаше нищо необичайно. Качествена ракета, малко поизносена, но с нов кордаж и поради това отлична за игра. Дженифър се бе оплакала, че не е балансирана добре.
Единственото място, където човек можеше да скрие нещо в една тенис ракета, оставаше дръжката. Тя можеше да бъде издълбана и превърната в скривалище. Стори й се малко невероятно, но бе възможно. А и ако дръжката беше пипана, това сигурно щеше да наруши баланса.