Кожена ивица с някакви почти заличени букви бе залепена на дръжката. Ами ако някой я беше махал? Джулия седна край тоалетката и започна да действа с ножа за рязане на хартия, като съвсем бързо успя да отлепи кожената ивица. Под нея имаше кръгло тънко дърво. Но не беше само дърво. Около него бе увито нещо. Джулия заби ножа за хартия. Острието се счупи. По-добре да опита с ножичка за нокти. Най-сетне успя да разкърти слоя. Показа се шарено синьо-червено вещество. Джулия го опипа и внезапно я озари прозрение. Пластилин! Само че в дръжките на тенис ракетите обикновено няма пластилин. Тя стисна здраво ножичката за нокти и започна да отронва пластилина. В него имаше нещо. Приличаше на копчета или на малки обли камъчета.
Тя започна бързо да маха пластилина.
Нещо се изтърколи на масичката, след него друго. Скоро се образува цяла купчинка.
Джулия се облегна назад и ахна.
Гледаше с широко отворени очи…
Течен огън, в който се преливаха червено, зелено, тъмносиньо и ослепително бяло…
Джулия изведнъж порасна за миг. Вече не беше дете. Превърна се в жена. Жена, която гледа скъпоценни камъни…
В главата й се стрелкаха най-различни мисли. Пещерата на Аладин… Маргарита с нейното ковчеже със скъпоценности… (Бяха ги водили през миналата седмица в „Ковънт гардън“, да гледат „Фауст“). Съдбоносни камъни… камъни на надеждата… романс… облечена в черна кадифена рокля с искряща огърлица на врата…
Тя седеше, наслаждаваше се на гледката и мечтаеше… Подържа камъчетата в ръка, прехвърли ги като тънка огнена струйка от шепа в шепа. Бляскав поток от чудеса и удоволствия.
В този миг нещо — вероятно някакъв слаб шум — я накара да дойде на себе си.
Опита се да разсъждава логично и да реши какво да прави. Слабият шум я бе обезпокоил. Тя прибра с един замах камъчетата, понесе ги към умивалника, мушна ги в тоалетната си торбичка, като натъпка отгоре гъбата и четката си за нокти. После се зае с тенис ракетата, натика пластилина отново вътре, сложи дървеното покритие и се опита да залепи кожената ивица най-отгоре. Тя се набръчка, но Джулия я изправи с помощта на пластир, който залепи на тънки ивици върху коженото парченце и го издърпа.
Готово. Ракетата беше същата като преди и на външен вид, и на тежест — бе олекнала съвсем незабележимо. Тя я огледа и я захвърли небрежно върху един стол.
Погледна към спретнато подреденото си легло, което я очакваше. Но не се разсъблече. Седна и се заослушва. Това не бяха ли стъпки?
Внезапно я обхвана страх. Двама души вече бяха убити. Ако някой разбере какво е намерила, и тя щеше да бъде убита.
В стаята й имаше доста тежък скрин. Тя успя да го довлече до вратата, мислейки си колко добре би било, ако в „Медоубенк“ имаха обичая да слагат ключалки на вратите. Отиде до прозореца, затвори горната му част и го залости. Близо до прозореца нямаше дървета или пълзящи растения. Съмняваше се дали някой може да влезе оттам, но не й се искаше да рискува.
Погледна малкия будилник. Десет и половина. Пое си дълбоко въздух и изгаси лампата. Никой не трябва да забелязва нищо необичайно. Дръпна меко пердето, за да погледне навън. Имаше пълнолуние и можеше ясно да види вратата. Седна на края на леглото. В ръка държеше най-тежката обувка, която имаше.
„Ако някой се опита да влезе — мислеше си Джулия, — ще започна да блъскам по стената с всичка сила. Така ще събудя Мери Кинг в съседната стая. Ще пищя колкото ми глас държи. А после, ако се насъберат много хора, ще кажа, че съм имала кошмар. Нормално е да сънувам кошмари след всичко, което се случи тука.“
Тя седеше, а времето минаваше. И в един миг чу това, което очакваше — леки стъпки по коридора. Чу как някой се спира на два пъти пред вратата й. Последва дълга пауза и сетне видя как дръжката бавно се завърта.
Дали да не изпищи? Не още.
Вратата се отвори — едва на милиметри, но скринът я подпираше. Това сигурно е объркало човека отвън.
Отново тишина, а после почукване, съвсем леко почукване на вратата.
Джулия затаи дъх. Отново тишина и пак се почука — леко и приглушено.
„Аз спя — каза си Джулия. — Нищо не чувам.“
Кой може да дойде и да чука на вратата й посред нощ? Ако беше някой, който имаше право да чука, щеше да се развика, да натиска неколкократно дръжката и да вдига шум. Само че този човек не можеше да си позволи да вдига шум…
Джулия дълго седя неподвижна. Почукването не се повтори и дръжката не помръдна. Но Джулия седеше напрегната и нащрек.