Дълго остана така. Не разбра кога сънят я надви. Накрая училищният звънец я разбуди, както бе заспала свита накрая на леглото.
II
След закуска момичетата се качиха горе, оправиха леглата си, после слязоха долу за молитва и накрая се разпръснаха по класните стаи.
Точно когато момичетата бързаха в различни посоки, Джулия влезе в една класна стая, излезе от другата врата, присъедини се към една групичка, която забързана заобикаляше училището, мушна се сред рододендроните, направи още няколко стратегически хода и накрая се добра до оградата, където растеше голяма разклонена липа. Качи се на дървото с лекота, сякаш цял живот се беше катерила по дървета. Скри се сред отрупаните с листа клони и седна, като поглеждаше често часовника си. Сигурна беше, че няма да забележат отсъствието й. Организацията в училището беше нарушена, някои от учителките отсъстваха, а повече от половината момичета се бяха завърнали по домовете си. Това означаваше, че ще има промяна в часовете и никой няма да забележи отсъствието на Джулия Ъпджон чак до обяд, а дотогава…
Тя отново погледна часовника си, промъкна се между клоните до оградата, възседна я и я прескочи. На стотина ярда имаше автобусна спирка и автобусът щеше да спре там след няколко минути. Той пристигна навреме, Джулия му направи знак да спре и се качи. Междувременно беше извадила филцова шапка изпод роклята си и я закрепи върху леко разрошената си коса. Слезе на гарата и се качи на влака за Лондон.
В стаята й, облегната на умивалника, стоеше бележка, адресирана до мис Булстрод:
„Мила мис Булстрод,
Не съм отвлечена, нито съм избягала, затова не се тревожете. Ще се върна веднага, щом мога.
III
На номер 228 в „Уайтхауз Меншънс“ Джордж — безупречният камериер и прислужник на Еркюл Поаро — отвори вратата и смаян съзря пред себе си една ученичка с изпоцапано лице.
— Мога ли да видя мосю Еркюл Поаро, моля?
На Джордж му бе необходимо малко повече време от обикновено, за да отговори. Посетителката се бе явила така неочаквано.
— Мосю Поаро не приема никого без предварителна уговорка — отвърна той.
— Боя се, че нямам време да чакам. Наистина трябва да го видя веднага. Много е спешно. Става дума за убийства, грабеж и такива неща.
— Ще попитам — склони Джордж — дали мосю Поаро може да ви приеме.
Той я остави да чака в преддверието и отиде да се допита до господаря си.
— Сър, една млада дама желае да ви види незабавно.
— Добре — отвърна Еркюл Поаро, — но нещата не стават така лесно.
— И аз това й казах, сър.
— Как изглежда младата дама?
— Ами, сър, тя е почти дете.
— Дете? Или млада дама? Какво имаш предвид, Джордж? Не е едно и също.
— Боя се, че не ме разбрахте добре, сър. Тя е момиченце — ученичка, но макар че роклята й е мръсна и скъсана, тя си е една млада дама.
— Разбирам — имаш предвид общественото й положение.
— Желае да ви види относно някои убийства и грабеж.
Поаро вдигна вежди.
— Убийства и грабеж. Оригинално. Въведете момиченцето — младата дама.
Джулия влезе без да се стеснява. Заговори учтиво и естествено.
— Приятно ми е да се запознаем, мосю Поаро. Казвам се Джулия Ъпджон. Мисля, че вие познавате една много добра приятелка на мама — мисис Съмърхейс. Миналото лято й бяхме на гости и тя много ни говори за вас.
— Мисис Съмърхейс… — Поаро мислено се върна към едно селце, разположено живописно на хълма, и къща на самия му връх. Припомни си очарователното, обсипано с лунички лице, един диван с щръкнали навън пружини, голям брой кучета, както и някои други неща — приятни и неприятни.
— Мойрийн Съмърхейс — каза той.
— Да.
— Аз й викам леля Мойрийн, но тя не ми е истинска леля. Тя ни разказа колко сте добър и как сте спасили един човек, несправедливо осъден за убийство. Не можах да измисля какво да правя и при кого да отида и затова се сетих за вас.
— Поласкан съм — сериозно каза Поаро.
Поднесе й стол да седне.
— А сега ми разкажете за какво става дума — продължи той. — Моят прислужник Джордж ми съобщи, че сте искали да говорите с мене във връзка с грабеж и няколко убийства — повече от едно, така ли?
— Да — потвърди Джулия. — Мис Спрингър и мис Ванситарт. А има и отвличане, но мисля, че то не е моя работа.
— Вие ме смайвате — учуди се Поаро. — Къде са се случили всички тези вълнуващи събития?
— В училището, където уча — „Медоубенк“.
— „Медоубенк“ — възкликна Поаро. — Аха.
Той протегна ръка към сгънатите вестници. Разтвори един от тях, впери поглед в първата страница и кимна с глава.