Поаро кимна.
— За да се чува онова, което говорим ли?
— Да, ако има някой да подслушва. Това беше една предпазна мярка заради безопасността на детето. Новината, че онова, което е намерила, не е у нея, а в банката, трябва да се разчуе.
Мис Булстрод остана загледана в него за миг, сетне сви устни.
— Трябва да се сложи край на всичко това — каза тя.
II
— Целта е — отбеляза началникът на полицията — да се опитаме да обединим усилията си и да обменим информацията, с която разполагаме. Много се радваме, че сте сред нас — добави той, като се обърна към мосю Поаро. — Инспектор Келси ви помни много добре.
— Толкова много години минаха — каза инспектор Келси. — Главен инспектор Уорендър ръководеше случая. Аз бях новак и си знаех мястото.
— Господинът, когото за удобство наричаме с името Адам Гудмън, не ви е известен, мосю Поаро, но предполагам, че познавате шефа му. Той е от Специалния отдел — добави той.
— Полковник Пайкауей ли? — замислено попита Еркюл Поаро. — Да, не съм го виждал от известно време — продължи той. — Все така ли е заспал? — обърна се той към Адам.
— Виждам, че го познавате добре, мосю Поаро — засмя се Адам. — Никога не съм го виждал буден.
Когато е буден, зная, че не обръща внимание на онова, което става около него.
— Имате мозък в главата си, приятелю. Наблюдателен сте.
— А сега — намеси се началникът на полицията, — да пристъпим към фактите. Няма да се меся и да налагам мнението си. Тук съм, за да изслушам какво знаят и мислят хората, които разследват случая. Въпросът е многопланов, но има едно нещо, което бих искал да спомена преди всичко. Длъжен съм да го споделя, защото е резултат от срещите ми с… разни високопоставени хора. — Той погледна към Поаро. — Да допуснем, че при вас е дошло това момиченце — ученичка — с една хубава история за нещо, което е намерила в издълбаната дръжка на ракета за тенис. Вълнуващо преживяване за нея. Колекция от разноцветни камъчета — фалшиви, сполучлива имитация — нещо от този род — или дори полускъпоценни камъни, които изглеждат не по-малко привлекателни от истинските. Както и да е, детето е развълнувано, че ги е намерило. Може да е преувеличила нещата малко. Допустимо е, не мислите ли? — Той погледна изпитателно Еркюл Поаро.
— Струва ми се напълно вероятно — отвърна Еркюл Поаро.
— Добре — продължи началникът на полицията. — Тъй като човекът, който е внесъл тези разноцветни камъчета в страната, го е направил съвсем несъзнателно и непредумишлено, ние не желаем да се повдига въпросът за незаконна контрабанда. Но възниква проблемът за външната политика. Както разбирам, моментът е много деликатен. Ако става въпрос за петролни интереси, минерални залежи и други подобни, ние се обръщаме към съответното правителство, което е на власт. Не желаем да възникват неудобни ситуации. Едно убийство не може да се скрие от печата и в случая то не убягна от вниманието на пресата. Но там не се споменава за никакви скъпоценни камъни, свързани с убийството. И засега няма нужда това да се разбира.
— Съгласен съм — потвърди Поаро. — Международните усложнения винаги трябва да се имат предвид.
— Именно — продължи началникът на полицията. — Мисля, че е правилно да се отбележи, че починалият владетел на Рамат се смяташе за приятел на нашата страна и че той би желал волята му относно неговата лична собственост, която може да се озове в страната, да бъде изпълнена. На какво възлиза тя никой не знае в момента. Ако настоящото правителство на Рамат претендира, че има някакви права над тази собственост и твърди, че му принадлежи, по-добре ще бъде, ако ние не знаем, че собствеността е в нашата страна. Но едно категорично отричане няма да бъде тактично.
— Човек никога не отрича категорично нещо, ако е дипломат — отбеляза Еркюл Поаро. — Обикновено се казва, че въпросът ще се проучи подробно, но в момента нищо определено не е известно — дори и починалият владетел на Рамат да е притежавал само едно яйце. То може да е още в Рамат, може да е на съхранение у някой верен приятел на принц Али Юсуф, може да е изнесено от страната от няколко души, а може да е скрито някъде в Рамат. — Той вдигна рамене. — Човек казва само, че нищо не знае.
— Благодаря ви — въздъхна началникът на полицията. — Точно това имах предвид. Мосю Поаро, вие имате много влиятелни приятели тук. Ползвате се с пълното им доверие. Те биха желали да ви поверят нещо неофициално, ако нямате нищо против.
— Не възразявам — отвърна Поаро. — Но да оставим този въпрос настрана. Имаме да обсъждаме много по-сериозни неща, нали? — Той огледа всички. — Или вие не мислите така? Но в края на краищата става дума за седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги или сума, сравнима с един човешки живот.