— Искате да кажете, че малката палавница е избягала, за да се омъжи за някого?
— Устните ми са заключени — отвърна Еркюл Поаро. — Нали разбирате, че не е желателно да има скандал. Това е поверително между нас двамата. Зная, че нищо няма да кажете.
— Разбира се, че няма — целомъдрено отвърна мисис Сътклиф и погледна към писмото, което Поаро носеше от началника на полицията. — Не разбирам напълно кой сте вие, мосю… Поаро. Частен детектив — като в романите ли?
— Аз съм консултант — надменно поясни той.
Мисис Сътклиф усети привкуса на „Харли стрийт“ и това я насърчи.
— За какво искате да разговаряте с Дженифър? — поиска да разбере тя.
— Искам само да се ориентирам в обстановката в училището — отговори Поаро. — Тя е наблюдателна, нали?
— Не бих казала — отговори мисис Сътклиф. — Според мен нищо не забелязва. Искам да кажа, че е съвсем обикновено дете.
— По-добре да е такава, отколкото да си измисля неща, които изобщо не са се случвали — отбеляза Поаро.
— О, Дженифър не би направила такова нещо — категорично възрази мисис Сътклиф, а сетне стана, отиде до прозореца и повика дъщеря си.
— Бих искала — обърна се тя отново към Поаро — да се опитате да убедите Дженифър, че баща й и аз правим всичко само за нейно добро.
Дженифър влезе намусена в стаята и изгледа подозрително Поаро.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Поаро. — Аз съм стар приятел на Джулия Ъпджон. Тя дойде в Лондон да ме търси.
— Джулия е ходила в Лондон? — изненада се Дженифър. — Защо?
— За да ме помоли за съвет — отвърна Еркюл Поаро.
Дженифър го гледаше недоверчиво.
— И го получи — продължи Поаро. — Сега тя е отново в „Медоубенк“ — добави той.
— Значи леля й Изабел не я е взела — каза Дженифър, като стрелна ядосан поглед към майка си.
Поаро погледна мисис Сътклиф и тя неочаквано стана и излезе от стаята. Вероятно защото когато той пристигна, тя тъкмо преглеждаше прането от обществената пералня, а може би поради някоя друга причина.
— Малко ми е мъчно — започна Дженифър, — че ме няма там точно когато е толкова интересно. За какво беше цялата тази паника? Казах на мама, че постъпва глупаво. В края на краищата, не беше убита ученичка.
— Имаш ли някаква представа кой е извършил убийствата? — попита Поаро.
— Някой смахнат може би — поклати глава Дженифър, а сетне замислено продължи. — Предполагам, че мис Булстрод сега трябва да търси нови учителки.
— Да, по всяка вероятност — потвърди Поаро и продължи. — Мадмоазел Дженифър, интересува ме жената, която е дошла и ти е предложила новата тенис ракета вместо старата. Спомняш ли си?
— Да, спомням си — отвърна Дженифър. — И до ден-днешен не разбрах кой е изпратил ракетата. Не е била леля Джина.
— Как изглеждаше онази жена? — запита Поаро.
— Която донесе ракетата ли? — Дженифър присви очи и се замисли. — Ами, не знам. Носеше много натруфена рокля с малка пелерина, мисля. И широка синя шапка.
— Така? — продължи Поаро. — Имах предвид не толкова дрехите, колкото лицето й.
— Имаше много грим — каза неопределено Дженифър. — Искам да кажа, повече от обикновените англичанки и беше с руса коса. Мисля, че беше американка.
— Виждала ли си я преди? — попита Поаро.
— О, не — отговори Дженифър. — Мисля, че не беше оттук. Каза, че била поканена на обяд или на коктейл — нещо такова.
Поаро я гледаше замислено. Заинтригува го фактът, че Дженифър приема безусловно всичко, което й се каже. После меко запита:
— Но тя може да те е излъгала?
— А — отговори Дженифър, — едва ли.
— Сигурна ли си, че не си я виждала преди? Да не би да е била някоя от ученичките — преоблечена? Или някоя от учителките?
— Преоблечена? — озадачено попита Дженифър.
Поаро сложи пред нея нарисувания от Айлийн Рич портрет на мадмоазел Бланш.
— Не беше ли тази жена?
Дженифър го погледна недоверчиво.
— Прилича малко на нея, но мисля, че не е тя.
Поаро кимна замислено.
Дженифър не позна дори истинската мадмоазел Бланш.
— Как да ви кажа — добави Дженифър, — аз не я загледах много. Тя беше чужденка, американка и започна да говори за ракетата ми…
Стана ясно, че в този момент Дженифър не е забелязала нищо друго освен новото си притежание.
— Разбирам — продължи Поаро. — А виждала ли си в „Медоубенк“ някого, когото си срещала в Рамат?
— В Рамат ли? — Дженифър се замисли. — Не… поне… не мисля.
Поаро се вкопчи в леко изразеното колебание.
— Но не си сигурна, мадмоазел Дженифър, нали?
— Ами — Дженифър се почеса по челото с разтревожен вид. — Винаги срещаш хора, които ти приличат на някой друг. Не можеш да си спомниш на кого ти приличат. Понякога срещаш хора, които действително познаваш, но не ги помниш. А те ти казват: „Ти не ме помниш“ и ти се чувстваш ужасно неловко, защото наистина е така. Искам да кажа, че виждаш познато лице, но не помниш името или къде си срещал човека.