— Божичко! — възкликна тя. — Къде си бил и какво си видял? В косата ти има цвете! — Тя вдигна ръка и цветето леко падна в дланта й.
Сякаш гледаха някакъв много далечен предмет, който в същото време бе толкова близък. От него се излъчваше светлина, която хвърляше сенки по стените на стаята, притъмняла с идването на вечерта. Сянката на мъжа й се извисяваше нагоре.
— Приличаш ми на великан, тате — обади се и синът му, който до този момент не бе казал нищо.
Цветето нито повехна, нито потъмня и те го прибраха и го запазиха като семейна ценност. Ковача му направи мъничко ковчеже с ключ и то остана там за много поколения напред. Всеки, който наследяваше ключа, от време на време отваряше ковчежето и дълго гледаше Живото цвете, докато капакът сам се затвори: човек не можеше да избере момента на затварянето.
Животът в селото продължаваше. Годините се търкаляха една след друга. Когато получи звездата на онзи Празник, Ковача нямаше още десет години. На следващия Празник Алф вече бе станал Майстор-готвач и си бе избрал чирак на име Харпър. Дванайсет години по-късно Ковача се завърна у дома с Живото цвете. А тази зима предстоеше поредният Празник на децата. Един ден, вече беше дошла есента, Ковача се разхождаше из горите във Външните земи на Страната на вълшебствата. По клоните на дърветата трептяха златисти листа, а кафявите бяха накапали по земята. Зад него изтрополиха стъпки, но той бе потънал в размисъл и нито ги чу, нито се обърна.
Този път идваше с нарочна покана и бе предприел доста дълго пътешествие. Както му се струваше, по-дълго от всички дотогава. Пътуваше с водачи и охрана, така че не обръщаше много-много внимание откъде минава. Пък и доста често се озоваваше в прегръдката на мъгла или сянка. Най-сетне се изкачи на едно възвишение под небе, осеяно с безброй звезди. И там бе представен на самата Кралица. Тя не носеше корона и не седеше на трон. Стоеше пред него в цялото си кралско великолепие и могъщество, посред многобройна свита, потрепваща и блещукаща като звездното небе. Бе по-висока от върховете на копията им, на челото й грееше бял пламък. Направи знак на госта си да се приближи и той пристъпи напред разтреперан. Чуха се фанфари и изведнъж двамата останаха сами.
Той стоеше пред нея прав, без да коленичи, понеже бе изпаднал в пълно вцепенение и се чувстваше толкова нищожен, та си помисли, че каквото и да стори, все ще е напразно. Най-сетне повдигна глава и видя, че лицето и очите й са надвиснали страховито отгоре му. Притесни се и се вцепени още повече, понеже в същия миг я позна: русата нимфа от Зелената долина, танцьорката, изпод чиито крака подскачаха цветята. Тя се усмихна, разбрала, че я е разпознал, и пристъпи към него. И двамата поведоха дълъг разговор, в по-голямата си част безмълвен, и той научи много чрез мислите й, част от доловеното го изпълни с радост, друга част — с мъка. После изведнъж животът му сякаш се обърна назад и запрепуска към детството му, за да се спре пред деня на Празника на децата и появяването на звездата. И тогава той отново видя малката танцуваща фигурка с вълшебна пръчица в ръка и свенливо сведе глава пред красотата на Кралицата.
Но тя отново се засмя, както се бе засмяла в Долината на вечноскърбящите.
— Не тъгувай за мен, Звездочели — рече му тя. — Нито пък се срамувай твърде от себеподобните си. По-добре малка кукличка, отколкото никакъв спомен за Страната на вълшебствата. За някои едничък поглед. За други — пробуждане. От този ден в сърцето ти заживя желанието да ме видиш и ето, аз го изпълних. Но повече от това не мога да ти дам. А сега, на сбогуване, ще те направя свой пратеник. Ако срещнеш Краля, предай му следното: Време е. Остави го да избира.
— Но Господарке на Страната на вълшебствата — запелтечи той, — къде е той? — Понеже този въпрос бе задавал не веднъж на жителите на Страната на вълшебствата, за да получи винаги един и същ отговор: „Не ни е казал.“
А Кралицата отвърна:
— След като не ти е казал, Звездочели, аз също не бих могла. Но той пътува много и може да бъде срещнат на най-невероятни места. А сега, поклони се в знак на уважение.
И тогава той падна на колене, а тя спря и положи ръка на челото му, и го обзе невъобразимо спокойствие. Сякаш изведнъж се почувства и в своя Свят, и в Страната на вълшебствата, като в същото време бе извън тях и ги наблюдаваше, така че сякаш бе едновременно и лишен, и одарен, и изпълнен с душевен мир. Когато след известно време усещането за спокойствие отмина, той вдигна глава и се изправи. Небето бе обагрено от зората, а звездите бяха избледнели, Кралицата я нямаше. Далеч в планината прозвучаха фанфари. Високото плато, където стоеше, бе пусто и притихнало. Вече знаеше, че пътят обратно ще го лиши от нещо.