Роалд Дал
Кожа
През онази година — 1946-та — зимата се проточи много дълго. Беше април, но леден вятър духаше по улиците на града, а по небето пъплеха натежали от сняг облаци.
Старецът, който се казваше Дриоли, мъчително тътреше крака по тротоара на рю де Риволи. Беше премръзнал и измъчен, сгушен като таралеж в дрипаво черно палто и само очите му се виждаха над вдигнатата яка.
Вратата на една кръчма се отвори и леката миризма на печено пиле предизвика болезнен спазъм в областта на стомаха му. Той продължи да върви, а погледът му безразлично се плъзгаше по предметите, наредени в лъскавите витрини — парфюми, копринени ризи и вратовръзки, диаманти, порцелан, антикварни мебели, скъпо подвързани книги. После — картинна галерия. Винаги бе харесвал картинните галерии. В тази на витрината беше изложена една-единствена картина. Той се спря да я погледа. Обърна се да продължи пътя си. Спря се, върна се и я погледна отново. В този миг изведнъж го обзе леко безпокойство, нещо се мярна в паметта му, далечен спомен за нещо, което беше виждал някога, някъде… Взря се в картината. Беше пейзаж. Група дървета, безумно полегнали на една страна, сякаш наклонени от неудържим порив на вятъра, а небето бясно завъртяно и усукано наоколо. Върху рамката имаше табелка с надпис: ХАИМ СОТЕН (1894 — 1943).
Дриоли се взираше в картината и се чудеше защо му изглеждаше позната. Смахната рисунка, мислеше си. Много странна и смахната, но ми харесва… Хаим Сотен… Сотен… „Господи!“ — извика неочаквано той. „Моят малък калмик, ето кой бил! Моят малък калмик с картина в една от най-скъпите галерии на Париж! Направо не е за вярване!“
Старецът прилепи лицето си към стъклото. Спомняше си момчето — да, много добре си го спомняше. Но кога? Не му беше толкова лесно да си припомни останалото. Всичко бе толкова отдавна. Всъщност, колко отдавна? Двайсет — не, по-скоро трийсет години. Я чакай. Ами да — беше годината преди войната, първата война, през 1913-та. Точно така. И този Сотен — този грозен, дребен калмик — мрачно и навъсено момче, когото харесваше, почти обичаше, без никаква друга причина, освен че можеше да рисува.
Ама как само рисуваше! Започна да си спомня все повече подробности: улицата, боклукчийските кофи, наредени по цялата й дължина, вонята, която се разнасяше от тях, кафявите котки, пристъпващи с изящни движения сред боклуците, а после — жените — потни, дебели жени, насядали по праговете и стъпили с босите си крака направо на уличния калдъръм. Коя беше улицата? Къде живееше момчето?
Cite Falguiere, там беше! Старецът поклати глава няколко пъти, доволен, че си е спомнил името. Там беше студиото с единствения стол и мръсната червена кушетка, която момчето използваше за спане; пиянските компании, евтиното бяло вино, бурните свади и винаги, вечно киселата, сърдита физиономия на момчето, мрачно обмислящо картините си.
Странно, помисли си Дриоли, колко лесно се връщаха спомените му, как всяка дребна подробност веднага му припомняше следващата.
Онази глупост с татуировката, например. Това вече наистина беше смахната история. Как бе започнало всичко? А, да — той бе забогатял един ден, така беше, и бе купил много вино. Съвсем ясно си спомняше как влезе в студиото с пакет вино в ръце — момчето седеше пред статива, а жена му (на Дриоли) стоеше в средата на стаята и му позираше.
— Днес ще празнуваме — каза той. — Ще си направим малко празненство, ние тримата.
— Какво ще празнуваме? — попита момчето, без да вдига поглед. — Да не би да си решил да се разведеш с жена си, та да може да се омъжи за мен?
— Не — отвърна Дриоли. — Празнуваме, защото днес спечелих много пари с работата си.
— А аз нищо не съм направил. Това също можем да празнуваме.
— Твоя воля. — Дриоли стоеше край масата и отваряше пакета. Чувстваше се уморен и искаше по-бързо да се добере до виното. Девет клиента в един ден беше прекрасно, но се отразяваше жестоко върху очите. Никога досега не беше правил девет в един ден. Девет пияни войника — и най-удивителното беше, че цели седем бяха в състояние да му платят в брой. Това направо го бе превърнало в богаташ. Но работата беше ужасна за очите. Очите на Дриоли бяха притворени от умора, бялата им част — изпъстрена с гъсто преплетени червени нишки, а вътре някъде, зад ябълките, имаше по една пулсираща от болка топка. Но сега бе вечер, той беше богат като свиня, а в пакета на масата имаше три бутилки — една за жена му, една за приятеля му и една за него. Беше намерил тирбушона и вадеше тапите, всяка от които казваше „пльок“, когато излизаше от гърлото на бутилката.
Момчето остави четката.
— Исусе Христе! — каза. — Как може човек да работи, когато наоколо му стават такива неща?