— Къде е моят малък калмик?
— Замина — бе отвърнала тя. — Не знам къде, но чувах да говорят, че някакъв търговец го бил наел и изпратил в Ceret да рисува.
— Може би ще се върне.
— Може би. Кой знае?
Това бе последният път, когато го споменаха. Скоро след това двамата се преместиха в Le Havre, където имаше повече моряци и бизнесът му вървеше по-добре. Старецът се усмихна, когато си спомни Le Havre. Това бяха хубавите години, годините между двете войни, с малкото студио близо до доковете и удобните стаи, и винаги достатъчно работа, с по три, четири, пет моряка на ден, които идваха и искаха татуировки на ръцете. Да, това бяха истински хубавите години.
После беше дошла втората война, и Джози я убиха, и германците дойдоха, и това бе краят на неговия бизнес. След това вече никой не пожела да си направи татуировка на ръката. А междувременно той вече беше твърде стар, за да се захваща с нещо ново. В отчаянието си се беше върнал в Париж, с неясната надежда, че в големия град може би ще му е по-лесно. Но не беше.
И сега, след като войната беше приключила, той не притежаваше нито средствата, нито енергията да подхване стария бизнес отново. За старец като него никак не бе лесно да преживява в тези дни. Особено ако не обичаше да проси. Но от друга страна, как би могъл да оцелее?
Виж ти, мислеше си той, без да откъсва поглед от картината. Значи това бил моят малък калмик. Колко бързо видът на един малък предмет като този, може да съживи паметта. Само допреди няколко минути той дори не си спомняше, че има татуировка на гърба. От години не се беше сещал за нея. Старецът прилепи лице до стъклото и се взря във вътрешността на галерията. По стените висяха още много картини и всичките изглеждаха нарисувани от един и същи художник. Край тях бавно се движеха тълпи от хора. Очевидно беше някаква специална изложба.
Поддавайки се на внезапен импулс, Дриоли се обърна, отвори вратата на галерията и влезе.
Беше дълго помещение, с дебел виненочервен килим и Господи, колко прекрасно и топло беше вътре! И всичките тези хора, ухаещи на чистота и благоприличие, всеки стиснал каталог в ръка, обикаляха и гледаха картините. Дриоли стоеше точно до вратата, нервно се оглеждаше наоколо и се чудеше дали ще посмее да пристъпи напред и да се смеси с тълпата. Но още преди да успее да събере кураж, някакъв глас зад него каза:
— Хей ти, какво искаш?
Мъжът беше облечен в черен официален костюм. Беше нисък и дебел и имаше много бяло лице. То беше подпухнало и с толкова много плът, че бузите висяха от двете страни на устата като два тлъсти резена сланина. Той се приближи още повече и повтори: „Какво искаш?“
Дриоли се вкамени.
— Ако обичаш — говореше мъжът, — веднага напусни галерията ми.
— Нима не е позволено да разгледам картините?
— Вече те помолих да напуснеш.
Дриоли не помръдваше. Изведнъж почувства как го обзема неудържим гняв.
— Да си нямаме неприятности — продължаваше мъжът. — Хайде сега, оттук. — Той хвана с дебелата си бяла лапа рамото на Дриоли и твърдо започна да го избутва към вратата. Това преля чашата.
— Свали проклетите си ръце от мен! — изкрещя Дриоли. Гласът му ясно прокънтя из галерията и всички глави като една се обърнаха към тях — всички стреснати лица се втренчиха в човека, предизвикал толкова шум. Някакъв лакей се притича на помощ и двамата мъже се опитаха да избутат Дриоли през вратата. Посетителите стояха по местата си и наблюдаваха борбата. Лицата им изразяваха съвсем слаб интерес и сякаш казваха: „Всичко е наред. За нас няма опасност. Положението е под контрол.“
— Аз също! — крещеше Дриоли. — Аз също имам картина от този художник! Той беше мой приятел и аз имам картина, подарък от него!
— Той е луд.
— Побъркан. Някакъв бълнуващ маниак.
— Няма ли да извикат полицията?
Дриоли бързо се завъртя, отскубна се от двамата мъже и преди някой да успее да го спре, той вече тичаше из галерията и крещеше: „Ще ви покажа! Ще ви покажа! Ще ви покажа!“ Той хвърли палтото, после сакото си и накрая ризата, като обърна голия си гръб така, че да го виждат всички.
— Ето! — извика, като дишаше тежко. — Виждате ли? Ето я!
Изведнъж в залата се възцари пълна тишина. Посетителите стояха неподвижни и вцепенени, изпитващи някакво объркано безпокойство. Всички се бяха вторачили в татуираната картина. Тя все още си беше там, цветовете й ярки, както винаги, но сега старческият гръб бе поизтънял, а раменните лопатки стърчаха по-силно, и картината изглеждаше, макар и не много, но някак странно сбръчкана и измачкана.