До училището има един психоневрологичен диспансер и на втория етаж на тоя диспансер има един човек, който стои винаги на прозореца и чака децата да излязат от училище. Щом децата стигнат под прозореца, човекът започва да вика: „Кукуригу!“ Децата се спират, побутват се едно друго и започват да подвикват хорово: „Кудкудяк!“ Знаех, че той ще се появи веднага, щом чуе виковете на излизащите от училището деца. Децата не закъсняха да излязат навън, с целия шум и подвиквания и щом излязоха, почнаха да се препъват едно друго и да се търкалят в преспите. Сред вихрушките търсех да зърна гуглата на детето, макар че бе трудно, защото всички деца бяха с гугли и на всички гуглите им бяха побелели. Като наближих диспансера, децата се струпаха отдолу, изненадани, че техния човек го няма на прозореца. Те се посбутаха едно друго, вятърът донасяше до ушите ми откъслечни думи, после децата, все тъй скупчени, млъкнаха, за да извикат изведнъж: „Кукуригу! Кукуригу!“
Човекът не закъсня да се появи. Беше със своя сив болничен халат, лицето му изглеждаше сиво, както и очите. Той направи движение с ръка, сякаш отпъждаше насекомо от лицето си, после разтвори прозореца. Децата отдолу млъкнаха. Човекът гледаше над тях, очите му търсеха нещо из вихрушката. Децата долу постояха в очакване той да извика: Кукуригу!, но понеже онзи мълчеше, те се посбутаха отново и завикаха: Кукуригу! Кукуригу! Може би са се надявали, че страдащият човек ще извика: Кудкудяк! Вместо да извика, човекът от диспансера започна да замеря децата с пантофите си. Малките се пръснаха бързо през преспите, някои затънаха до пояс, пъплеха на четири, появиха се възрастни хора, всеки почна да си търси детето. Питам детето защо закачат човека, той е страдащ човек и детето ми казва, че те мислели, че като кажат кукуригу, онзи ще каже кудкудяк.
Нека читателят ме извини, че изреждам всичко последователно и че може би натрупвам странични факти, които нямат пряко отношение към историята със сервизната база. Принуден съм да правя това, защото съм убеден, че всичко дотук, както и случилото се по-нататък имат някаква връзка помежду си и може би тъкмо в някой от тези факти се крие ключът на загадката. Страдащият човек със сивите очи и сивото лице, застанал на прозореца в очакване на децата, вероятно също има някаква връзка, още повече, че две седмици по-рано, в самия край на месец декември, стана събитие, свързано както с психоневрологичния диспансер, така и с афишната будка на тролейбусна спирка Искър. Нека сега обаче не изпреварвам фактите, те ще си дойдат последователно.
Хванах детето за ръка и хвърлих още един поглед към човека със сивите очи и сивото лице — той стоеше все така на прозореца в тъмния си халат, вятърът хвърляше сняг върху него, но човекът нито потръпваше, нито примигваше с очи, а гледаше вторачено белите спирали, които се виеха, скъсваха се, за да се зародят отново върху гърба на някоя пряспа, да набъбнат, да се извисят и да бъдат прерязани внезапно, щом стигнат височината на къщите. С детето се затътрихме към къщи, криво-ляво се промъкнахме между автомобилите. Те си светкаха злобно с фаровете един на друг, подсвиркваха си с клаксоните, ще помисли човек, че в тази виелица автомобилите са се струпали един до друг само за да се карат помежду си, големите напират върху малките — всеки миг ще ги смачкат — малките святкат и пищят и колкото и да се мъчат да избягат напред, не успяват, подхлъзват се по нанадолнището и търсят да свият в страничните преки улички.
Пред къщи нашата портиерка хвърля сол, за да не замръзне снегът по тротоара. Една съседка стиска хляб под мишница, стои на входа и обяснява на портиерката, че като идвала от фурната видяла под автомобила, дето стои на другия край на тротоара, нещо космато да се търкаля. Нещо като куче е, ама не изглежда да е куче, защото кучето никога няма да седне да се търкаля в снега. Сигурно е куче, казва портиерката, малко ли бягат от кучкарниците на ИСУЛ! Ти гледай само да не е някое бясно, заръчва съседката, вятърът я набута във входа и тя тръгна с хляба пред нас. По стълбите жената ни обяснява как онуй се търкаляло под колата, сигурно гледа да се скрие, как очите му били изпъкнали, муцуната му също изпъкнала и цялото настръхнало. Също като куче, но гласът му не бил кучешки, ами много особен. Зимно време каква ли гад не се набутва в градовете!