— Гледай, тате. Виж го как расте право напред. Все едно, че някой го е садил.
Тате изсумтя.
— Не е садено. Това е тъжно биле — ебонитово тъжно биле. По нашия край расте единствено на местата, където някой е използвал вар, за да прави основа за градеж. Иначе почвата е прекалено кисела за него. Среща се навсякъде из изоставените градове.
Гари знаеше, че в Берънс има много изоставени градове, само дето това трябва да е бил бая голям градеж. Беше почти шест фута на ширина и се простираше докъдето ти стига погледа и в двете посоки.
— Тате, какво мислиш, че е имало тук?
— Кой знае, пък и на кой му пука? Хората са строяли в Берънс още преди Революцията. Пък и съм чувал да се разправя, че тук е имало руини още преди да дойдат индианците. Наоколо е пълно със странни неща, но ние няма да се ровим в тях. Тук сме за еноти. А сега замълчи, докато не стигнем при капаните!
Гари не можеше да повярва на късмета, който бяха извадили. Във всеки проклет капан имаше енот! Големи дебеланковци с гъста, копринена кожа, каквито не бе виждал досега. Няколко вече бяха мъртви, но повечето бяха все още живи, лежаха на една страна, черните им очи се бяха ококорили от страха и болката; останали без дъх, целите окървавени, изтощени от усилията да се измъкнат от зъбите на капана, все още подръпваха изнемощяло веригите, които свързваха капаните с колчетата.
С тате се заеха първо със зашеметените, като им прекършиха вратовете. Гари ги обръщаше по гръб, гледайки как свиват раираните си опашки върху корема си, опитвайки се да се защитят. Не се целя в корема ти, господин Енот. Вдигаше високо крак точно над трахеята и го стоварваше с цялата си сила. Ако бе улучил точното място, се чуваше едно всяващо радост в душата му „хряс“ в момента, в който хрущялът колабираше. Енотите пъхтяха и се тръшкаха, и фучаха около капаните известно време, опитвайки се да поемат дъх през премазаните си гръкляни, но съвсем скоро се задушаваха до смърт. В началото, когато започна да се занимава с това, Гари имаше известни затруднения с премазването на гръкляни, но вече беше свикнал. Просто го правиш. Всички трапери го правеха.
Само че бе неприложимо спрямо онези, които все още имаха някакъв плам в себе си. Не стояха на едно място достатъчно дълго, за да си вдигнеш крака. Ето тук се намесваха Гари и неговата бухалка. Той замахна с нея към един от енотите, който посегна да го ухапе.
— Главата! Главата, дявол да те вземе! — изкрещя тате.
— Добре де, добре!
— Не цапай кожата!
Някой от тези еноти бяха яки копелета. Трябваше да ги удря по пет-шест пъти с бухалката, докато умрат. Те се гънеха и квичаха, и се извиваха, така че не беше лесно всек път да нанесеш удар точно в главата. Само дето нямаше къде да ходят, при положение, че единия им крак е хванат в стоманен капан.
Докато с тате стигнат до последния капан, бухалката на Гари бе оцапана с кръв до дръжката, а чувалът му бе дотолкова натежал, че едва го мъкнеше. Тате също се бе натоварил догоре.
— По дяволите! — каза тате, наведен над последния капан. — Празен е! — След което приклекна, за да погледне по-отблизо. — Не, чакай! Погледни това! Бил е задействан! Лапата е все още в него! Сигурно си е прегризал крака!
Вдясно от себе си Гари дочу шумолене в храстите и мярна една раирана в сиво и черно опашка да се скрива.
— Ето го!
— Дръж го!
Гари пусна чувала на земята и тръгна след последния енот. Не беше особено трудно. Едната му задна лапа бе откъсната и оставяше кървава диря по снега след себе си, накъдето и да свърнеше. След около двайсетина фута се натъкна на самия енот. Доста едър, клатушкаше се и накуцваше, с бързината, която му позволяваха трите му крака. Гари замахна, но енотът успя да избегне част от удара и изпищя, когато бухалката се плъзна по черепа му. Следващият удар го улучи, където трябва, но зверчето се претъркули. Гари го последва в храсталака, нанасяйки удар след удар, докато ръката му не се измори. Преброи около трийсет удара, преди да успее да го прасне здраво. Големият енот се търкулна по гръб и се втренчи в него с изцъклените си очи, а от ушите му текна кръв. Забеляза зърната по корема — беше женска. Когато вдигна бухалката за пореден път, тя закри муцунката си с предните си лапи — почти като човек, което го накара да се поколебае за миг. След което я цапна в десятката. Удари я по главата поне още десетина пъти, за да е сигурен, че вече няма накъде да мърда. Когато свърши с нея, снегът наоколо бе оплискан с кръв.