И тогава забеляза ботушите. Големи, покрити със засъхали съсиреци ботуши, които стърчаха изпод една от сушилките. Нищо особено, като изключим ъгъла под който се подаваха. Лежаха на мръсния под, с носове, насочени към тавана под различен ъгъл, като стрелките на часовник, който показва десет и пет. Ботушите просто не могат да застанат по този начин… освен ако в тях не са напъхани нечии крака.
Джейк се наведе и видя обутите в дънки крака, които излизаха от ботушите. Усмихна се. Един от Джеймсънови — или стария Джеб, или младия Гари. Джейк би се обзаложил, че е по-стария. Напълно безопасно легло, като се има предвид как стария Джеб обичаше да се насвятква.
— Ей, старче — каза той, докато се промъкваше между две от сушилните, за да мине. — Какви ги вършиш там отзад? Ще умреш от…
Краят на изречението се запря в гърлото на Джейк, когато видя трупа. В началото всичко, което успя да види бе червеното. Цялото тяло бе прогизнало от съсирена кръв — гърдите, ръцете, раменете и — боже мили, главата! От главата не бе останало почти нищо! Лицето и цялата горна половина от черепа бе размазано в червена, втечнена безформена маса, от която се подаваха останките на едно око и кривнат под невероятен ъгъл зъб. Само едно парче гладка, наскоро обръсната буза подсказваше, че тялото е на Гари, а не на Джеб.
Само че кой би направил подобно нещо? И защо? Най-ужасяващо от всичко бе не толкова гледката на трупа, колкото внезапното усещане за неконтролируема ярост, която прозираше зад всички тези удари, които са били нужни, за да се вдлъбне така главата на Гари. С какво — с тази бейзболна бухалка? И след като го бе подредил така безжалостно, нима убиецът бе сключил пръстите на жертвата около оръжието на престъплението? Що за извратена…?
Джеб! Къде бе стария Джеб? Не е възможно да е замесен!
Викайки го по име, Джейк тичешком се върна до къщата. Крясъците му останаха без отговор. Задният вход бе отключен. Той застана на прага и пак извика. Посрещна го мъртва тишина. В колибата витаеше усещане за празнота. Това бе единствената причина, поради която Джейк влезе.
Не му отне много време да открие спалнята. И това, което бе останало от Джеб.
Само след няколко мига Джейк вече бе на открито, между колибата и хамбара, задъхан и правещ опити да повърне.
Мъртви! И двамата бяха мъртви!
Даже по-лошо — пребити, потрошени, размазани!… да ама кожите. Дори и след ужасиите, на които бе станал свидетел и които бушуваха в ума му, не можеше да прогони мисълта за кожите.
Първокласни!
Джейк изтича до колата си, паркира я до хамбара и отвори багажника. Отне му известно време, но скоро след това вече бе свалил всички кожи от сушилните и ги бе натоварил. Намери няколко на пода до тялото на Гари и ги награби и тях.
След което се отдалечи с грохот надолу по коловозите, които тук минаваха за пътища. Чувстваше вина, задето изостави двата трупа по този начин, само че не можеше да направи нищо за Джеймсънови. Щеше да се обади на щатската полиция от „Паркуей“. Анонимно.
Кожите бяха в него. Това бе най-важното.
И бе наясно точно какво възнамерява да направи с тях.
След като закара кожите на безопасно място във фабриката си в един от индустриалните райони на Ню Йорк, Джейк незабавно се зае с превръщането им в палто. Срещна само едно малко затруднение в началото: онези от работниците, които бяха азиатци, отказаха да работят с тях. Дори няколко от тях още щом видяха кожите се ококориха и с писъци си плюха на петите.
Това го потресе за един кратък миг, но после бързо си възстанови предишната увереност. След като подготви всичко, той лично проследи всяка стъпка от производствения процес: почистването и омекотяването, премахването на по-твърдите защитни косми, разкрояването, при което той самият взе един нож и наряза няколко кожи, точно както в началото на своята кариера; надзирава зашиването на разкроените парчета и поставянето на хилядите карфици, които оформиха кожите според шаблона.
Когато дойде ред на финалното зашиване на копринената подплата, Джейк си позволи да отдъхне. Дори в незавършен вид, палтото — Това Палто, както бе започнал да го нарича — бе главозамайващо, неподлежащо на описание. След по-малко от час щеше да стане собственик на най-необикновеното палто от енот в света. Необикновено, не само заради уникалния си блясък и качество, но защото никой не би познал, че е от енот. Дори кроячите и шивачите във фабриката се бяха заблудили; бяха се съгласили, че дължината на косъма и размера на кожите отговаря на енотската, но никой от тях не бе виждал подобен енот или някаква друга козина, която да прилича на тази.