Макгъвърн ме погледна, докато отивах към тях.
— Това е госпожа Харви — каза ми тя. — От съседната къща.
— Здравейте — поздравих аз госпожата, в чийто очи се четеше уплаха.
— Доктор Скарпета е патологоанатом от съдебна медицина — обясни Макгъвърн.
— О! — каза госпожа Харви.
— Видяхте ли Кели и след това през онази вечер? — попита Макгъвърн.
Жената поклати отрицателно глава.
— Тя се прибра — обясни тя. — Поне така предполагам. Това е всичко. Знам, че работи много и обикновено си ляга рано.
— А има ли приятел? Излизаше ли с някой?
— О, случваше се понякога. По някой доктор от време на време и разни други служители от болницата. Спомням си, че миналата година ходеше с един мъж, който й е бил пациент. Връзките й не продължаваха дълго. Проблемът бе, че беше много хубава. Мъжете си искаха своето, а тя имаше предвид нещо съвсем друго. Знам го, защото обикновено споделяше с мен някои неща по този въпрос.
— Но не е имала приятел напоследък, така ли? — попита Макгъвърн.
Госпожа Харви се замисли.
— Само приятелки — отговори тя. — Има няколко сред тези, с които работи. Понякога те идват, а после излизат заедно. Но не си спомням да е идвал някой онази вечер. Е, това не значи, че е така. Може и да е идвал, но не е наложително да съм го чула.
— Намериха ли котката? — попитах аз.
— Проклетият му котарак! — възкликна госпожа Харви. — Тиквичката. Глезен, глезен, та глезен! — Тя се усмихна, но очите й се напълниха със сълзи. — Той й беше като дете.
— В къщата ли си седеше котаракът?
— О, разбира се. Кели никога не го пускаше навън. Гледаше го като парниково растение.
— Неговата кутия, където е ходил по нужда, е била намерена в задния двор — каза Макгъвърн. — Изпразваше ли я и оставяше ли я понякога навън цяла нощ? Или имаше навика да я почиства вечер? Да излиза, след като се стъмни, да отключва вратата и да изключва алармената система?
Харви изглеждаше объркана. Вероятно не знаеше, че съседката й е била убита.
— Ами — заговори тя, — знам само, че съм я виждала да изпразва кутията и преди, но винаги я изсипваше в чувала с боклука, който слагаше после в боклукчийския контейнер. Не разбирам защо ще го прави през нощта. Предполагам, че може да е изпразнила кутията и да я е оставила навън да се проветри. Или просто да не е имала време да я измие. Щяла е да го направи на следващата сутрин. Но каквото и да е, котаракът знаеше как да ползва клозета. Така че не му е било толкова трудно да мине и без кутията за една нощ.
Тя се загледа в минаващата край нас кола.
— Никой не обясни как е започнал пожарът — продължи да разпитва Харви. — Разбраха ли вече?
— Още работим по въпроса — уведоми я Макгъвърн.
— Но не е умряла като… Така де, станало е бързо, нали? — Тя премижа към залязващото слънце, като си хапеше горната устна. — Просто не искам да мисля, че е страдала.
— Повечето хора, които умират в пожари, не страдат — отговорих аз, като избягнах директния отговор на въпроса й. — От въглеродния окис обикновено им се замайва главата и изпадат в безсъзнание.
— О, слава богу!
— Влизам вътре — уведоми ме Макгъвърн.
— Госпожа Харви — заговорих аз, — познавахте ли Кели добре?
— Съседи сме от почти пет години. Не че бяхме много близки, но, разбира се, смятам, че я познавах.
— Питам се дали нямате някои скорошни снимки с нея или да познавате някой, който може да има такива?
— Може и да имам нещо.
— Трябва да съм сигурна като я идентифицирам — додадох аз, макар че мотивът ми беше съвсем друг. Исках да видя всъщност как е изглеждала Шепърд приживе. — Ако има нещо друго, което можете да ни кажете за нея, ще ви бъда благодарна. Например, има ли тя роднини тук?
— О, не — отвърна Харви, като гледаше съсипаната къща на съседката си. — Беше живяла на много места. Баща й бил в армията, нали разбирате, и мисля, че е живяла с майка си някъде в Северна Каролина. Кели беше станала много оправна от това постоянно местене. Често й казвах, че ми се иска и аз да бях толкова силна и находчива като нея. Трябва да ви кажа, че не се боеше от нищо. Един път някаква змия изпълзя на терасата ми и аз повиках Кели, тъй като бях изпаднала в паника. Тя дойде и я прогони в двора, а после я уби с лопатата. Мисля, че й се бе наложило да стане такава, защото мъжете просто не я оставяха на мира. Винаги й казвах, че е трябвало да стане филмова звезда, а тя обикновено отговаряше: „Но, Сандра, аз не мога да играя“. А аз й казвах: „Повечето също не могат“.