— Тя може би е вътре — прошепна Макгъвърн на ухото ми.
Вървях плътно след нея. Входната стъклена врата на магазина беше широко отворена, а част от инвентара плуваше в басейн от студена вода. Консерви с риба тон, почернели банани, дамски превръзки, пликове с чипс с домати и бутилки с гарнитури за салата се носеха по повърхността. Един пожарникар извади кутия с кафе, вдигна рамене и я хвърли в своя камион. Силните лъчи на електрическите фенери шареха по опушената, почерняла вътрешност на съсипания магазин и осветяваха трегерите, които се бяха усукали като увити книжки от бонбони, а оголени жици висяха оплетени в носещите греди на покрива.
— Там ли е Луси Фаринели? — провикна се Макгъвърн към вътрешността на магазина.
— Видях я преди малко някъде отзад. Говореше със собственика — обади се мъжки глас.
— Внимавайте там вътре — извика Макгъвърн.
— Да, но е много трудно да изключим тока. Изглежда захранването е под земята. Ще може ли да го погледнете?
— Разбира се.
— Значи със случая се занимава племенницата ми — казах аз, като газехме през водата с Макгъвърн, за да излезем обратно на улицата. Продукти и консервени кутии плаваха край нас.
— Занимаваше се с подобни случаи и в доброто старо време. Мисля, че номерът на нейния отряд е седемстотин и осемнадесет. Чакай да видим дали ще мога да се свържа с нея.
Макгъвърн доближи портативната радиостанция до устните си и потърси Луси в ефира.
— Какво има? — чу се гласът на племенницата ми.
— Заета ли си с нещо в момента?
— Почти свършвам.
— Можеш ли да дойдеш при нас пред магазина?
— Сега идвам.
Облекчението ми беше очевидно. Макгъвърн ми се усмихна. Фенерите проблясваха, а водата шуртеше като из ведро. Огнеборците бяха почернели от сажди и пот. Гледах как се движат тежко с ботушите си, като влачат маркучите на рамене и пият от някакви шишета зелена разхладителна напитка. Силни прожектори бяха инсталирани на един от камионите. Ослепителната светлина беше ярка и объркваща, а мястото бе започнало да изглежда призрачно. Любители на пожарите или зяпачите пиромани, както ги наричаха агентите от Отряда за бързо реагиране, се бяха събрали навън в тъмното и правеха снимки с евтините си фотоапарати, а предприемчиви улични търговци предлагаха тамян и часовници еднодневки.
Докато Луси дойде при нас, димната струя беше изтъняла и побеляла, което показваше, че има много изпарения. Водата бе изпълнила предназначението си.
— Добре — изкоментира Макгъвърн. — Мисля, че вече почти се справихме.
— Плъхове били прегризали жиците — беше първото, което каза Луси. — Така предполага собственикът. — Тя ме погледна учудено. — А теб какво те води насам?
— Изглежда Кари е участвала в пожара и убийството в Лихай — отговори Макгъвърн вместо мен. — И е възможно да е още в тази област и дори може би тук, във Филаделфия.
— Какво? — Луси изглеждаше сащисана. — Как? А инцидентът в Уорънтън?
— Знам — отговорих аз. — Изглежда необяснимо. Но има явни сходства.
— В такъв случай този пожар е нещо като повторение на предишния — каза племенницата ми. — Прочела е за него и сега ни прави на маймуни.
Спомних си пак за металните стружки и мястото, където започваха пожарите. Нямаше никакви подробности по този въпрос в новините. Нито пък бяхме оповестили, че Клер Роули е била убита с остър предмет, най-вероятно нож. Но не можех да пренебрегна другото сходство. И двете — и Роули, и Шепърд, са били красиви.
— Изпратили сме много агенти по улиците — каза Макгъвърн на Луси. — Най-важното за теб е да бъдеш внимателна и да си нащрек, разбираш, нали? И Кей — тя ме погледна, — това може би не е най-доброто място за теб.
Не й отговорих, само попитах Луси:
— Чувала ли си нещо за Бентън?
— Не съм.
— Просто не разбирам — промълвих аз. — Чудя се къде може да бъде.
— Кога за последен път го видя? — попита Луси.
— В моргата. Тръгна си и каза, че отива на мястото на инцидента. А колко стоя там? Един час ли? — попитах Макгъвърн.