— Кажи ми какво се е случило!
Нямаше да мръдна оттам, докато не ми кажеше. Тя се поколеба.
— Намерихме някакви тленни останки. На изгорена жертва. Кей, моля те…
Тя хвана ръката ми, но аз я издърпах.
— Трябва да излезем навън — настоя тя.
Дръпнах се от нея и погледнах към ъгъла в дъното, където следователите говореха помежду си, цапаха и газеха през водата, а силна светлина осветяваше мястото.
— Има още някакви кости тук — каза някой. — Не, това е изгоряло дърво.
— Да, но това тук не е.
— По дяволите! Къде е този шибан следовател по смъртните случаи?
— Аз ще се заема — казах на Макгъвърн, като че това бе мое следствие. — Изведи Луси навън и й превържи ръката с чиста кърпа. След малко ще се погрижа за нея, Луси — обърнах се след това към племенницата си, — стегни се.
Свалих ръцете й от врата си. Бях започнала да треперя. У мен се прокрадна подозрение.
— Кей, не ходи там — извика Макгъвърн. — Недей!
Но аз вече бях решила, че трябва да отида. Изведнъж ги оставих и се насочих към онзи ъгъл, като газех през водата и почти се препъвах. Коленете ми се подгъваха. Следователите се смълчаха, като се приближих. В първия момент не знаех какво да гледам. Проследих лъчите на фенерите към нещо изгоряло, което се бе смесило с мокри хартии и изолационни кабели, нещо върху нападал гипс и отломки от почерняло дърво.
После видях очертанието на един колан и подаващата се бедрена кост, която приличаше на дебела изгоряла пръчка. Сърцето ми биеше толкова силно, че щеше да изхвръкне от гърдите, когато фигурата ми заприлича на изгорели останки от тяло, закачено за почерняла глава, на която нямаше никакво лице, а само кичури от сребриста коса, покрита със сажди.
— Дайте да видя часовника — казах аз и погледнах следователите с обезумели очи.
Един от тях ми го подаде и аз го взех от ръката му. Беше мъжки часовник от неръждаема стомана „Брайтлинг“.
— Не! — изпищях аз и паднах на колене във водата. — Моля ви, не!
Закрих лицето си с ръце. Разсъдъкът ми се размъти. Причерня ми и се олюлях. После някаква ръка ме подхвана. Жлъчна течност започна да се надига към гърлото ми.
— Елате, докторе — каза нежно мъжки глас и някакви ръце ме изправиха на крака.
— Не, не може да бъде той! — проплаках аз. — О, Господи, не допускай това да е вярно! Моля те, моля те, моля те…
Изглежда не можех да пазя равновесие и двама от агентите трябваше да ме изведат навън. Правех всичко възможно да дойда на себе си. Не казах нищо на никого и тръгнах вдървено към колата на Макгъвърн. Тя седеше на задната седалка с Луси и държеше напоена с кръв кърпа около лявата й ръка.
— Трябва ми кутията с материалите за първа помощ — чух се да казвам.
— Може би е по-добре да я закараме в болницата. — Гласът на Макгъвърн достигна до мен, докато ме гледаше напрегнато, а в очите й се четеше страх и състрадание.
— Извади кутията! — наредих й аз.
Макгъвърн протегна ръка назад над седалката и извади нещо. После постави оранжевата кутия на седалката и отвори ключалката. Луси беше изпаднала в шок, трепереше като лист, а лицето й бе смъртнобледо.
— Трябва да я завием с одеяло — казах аз.
Свалих кърпата и измих ръката й с вода от бутилката. Едно дебело парче кожа се беше почти откъснало от палеца й, намазах го обилно с бетадин, а миризмата на йода прониза синусите ми и ми се стори, че всичко, което бях видяла току-що, е било сън. Не можеше да бъде вярно.
— Смятам, че има нужда от шевове — каза Макгъвърн.
Това не се беше случило. Беше сън.
— Трябва да отидем в болница, за да могат да й направят шевове.
Но аз вече бях извадила стерилните лейкопласти и бензоиновото лепило, защото знаех, че шевове не се правят на рани като тази. Сълзи се стичаха по лицето ми, докато слагах дебел пласт от марля върху раната. Когато вдигнах очи и погледнах през прозореца на колата, видях, че Марино стои до вратата. Лицето му беше изкривено от мъка и гняв. Изглеждаше така, като че всеки момент ще повърне. Излязох от колата.
— Луси, трябва да дойдеш с мен — казах аз и я хванах за ръката. Винаги бях в състояние да върша по-добре работата си, когато трябваше да се грижа за някой друг. — Хайде.
Бурканите на лампите върху полицейските коли просветваха в лицата ни, а нощта и хората изглеждаха далечни и странни. Марино тръгна с нас. Камионетката на следователя по смъртните случаи пристигна. Щяха да правят рентгенови снимки, скици на зъбите, може би да изследват ДНК-то, за да потвърдят идентифицирането. Тези процедури щяха да продължат доста време, но това нямаше значение. Аз вече знаех. Бентън беше мъртъв.