— Трябва да разгадая следващия й ход — казах аз, като че това бе възможно. — Трябва да разбера как го прави. Има някакъв план, нещо рутинно, нещо повече във всичко това. Намерили ли са някакви метални стружки?
— Не беше останало много от него. Бил е в склада, откъдето е започнал пожарът. Имало е много горивен материал складиран там, но не знаем какъв. Толкова стиропорни топчета плаваха във водата. А такива неща наистина горят. Досега не намерихме никакви катализатори за горене.
— Тиюн, а металните стружки от трупа на Шепърд? Трябва да ги занесем в Ричмънд, за да ги сравним с това, което имаме.
Тя ме погледна скептично. Очите й бяха изморени и тъжни.
— Трябва да се съвземеш — каза тя. — Остави на нас да свършим останалата работа.
Станах от стола и я погледнах.
— Това е единственият начин, по който мога да се съвзема — отговорих аз. — Моля те.
— Ти наистина не би трябвало да участваш по-нататък в разследването на този случай. А Луси ще пратя на административна работа най-малко за една седмица.
— Няма да ме отстраниш от следствието! В никакъв случай!
— Не си в състояние да бъдеш обективна.
— Ти какво би направила на мое място? Щеше ли да си идеш вкъщи и да не правиш нищо?
— Но не съм на твое място.
— Отговори ми!
— Никой нямаше да може да ме спре да участвам в следствието. Щях да се отдам изцяло на работата. Щях да постъпя също като теб — отговори тя и също стана. — Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна.
— Благодаря ти. Благодаря на Бога, че те има, Тиюн.
Тя ме гледаше известно време, облегната на барплота с ръце в джобовете на панталоните си.
— Кей, недей да виниш себе си за случилото се — посъветва ме тя.
— Виня Кари — отговорих аз и изведнъж горчиви сълзи бликнаха от очите ми. — Само нея виня!
18.
Няколко часа след това Марино караше Луси и мен обратно към Ричмънд. Това бе най-тягостното пътуване с кола, което си спомням. И тримата гледахме през прозорците на колата и мълчахме. Някакво ужасно гнетящо чувство беше надвиснало във въздуха. Струваше ми се, че всичко това не е вярно, а когато истината изплуваше отново в съзнанието ми, ме удряше като с тежък чук в гърдите. Спомените ми за Бентън оживяваха. Не знаех дали беше божия милост или по-голяма трагедия, че не прекарахме последната нощ заедно в едно легло.
В известно отношение не бях сигурна, че бих могла да понеса пресните спомени за неговото докосване, дъха му и как се чувстваше в моите прегръдки. После ми се приискваше да го прегърна и пак да се любя с него. Духът ми като че се спускаше по някакви урви в мрачни бездни, където цялата се сковавах от мисълта, че трябва да приема реалността и че трябва да се погрижа за вещите му в моята къща, включително и за дрехите му.
Тленните му останки трябваше да бъдат превозени до Ричмънд и въпреки че почти всекидневно се бяхме сблъсквали със смъртта, двамата с него не бяхме мислили за собствената си смърт и за това каква погребална церемония бихме искали или къде бихме желали да бъдем погребани. Все едно щяхме да живеем с орлите.
Пътуването по южната магистрала едно-деветдесет и пет ми се губеше в мъгла, като че времето бе спряло завинаги. Когато очите ми се напълнеха със сълзи, се обръщах към прозореца и закривах лице. Луси мълчеше на задната седалка и прикриваше като зад бетонна стена гнева, скръбта и страха си.
— Ще напусна работа — каза тя накрая, когато минавахме през Фредериксбърг. — Приключвам дотук. Ще си намеря нещо друго. Може би в компютърната сфера.
— Глупости! — отговори Марино, като я погледна в огледалото за обратно виждане. — Онази кучка иска да направиш точно това. Да напуснеш полицията. Да се превърнеш в неудачница и смотанячка.
— Аз съм си неудачница и смотанячка.
— Дрън-дрън, бабини деветини!
— Тя го е убила заради мен — продължи да говори Луси със същия безразличен и монотонен глас.
— Убила го е, защото го е искала. А ние можем да седим тук и да се самосъжаляваме, вместо да помислим какво можем да направим, преди тя да е пречукала следващия от нас.
Но племенницата ми беше неутешима. Макар и неволно, тя още преди време бе изложила всички ни на опасност чрез Кари.
— Кари иска да се виниш за това — казах й аз.
Луси не отговори. Аз се обърнах назад и я погледнах. Беше облечена с мръсните си сини работни дрехи и ботушите, а косата й бе в пълен безпорядък. Все още беше напоена с мириса на пожара, защото не се бе изкъпала. Очите й гледаха студено и решително след решението, което бе взела. Бях виждала този поглед и преди, когато безнадеждността и враждебността я караха да се самоунищожава. Една част от нея искаше да умре, а може би друга част беше вече мъртва.