Кафенето беше отворено по двадесет и четири часа в денонощието, а във въздуха се носеше тежката миризма на задушен лук с говеждо. По стените бяха накачени реклами на сандвичи с агнешко, говеждо, домати и лук, зелени чайове, ливанска бира и една вестникарска статия в рамка, с която се хвалеха, че „Роулинг Стоунс“ са яли веднъж тук. Една жена метеше бавно помещението, като че това бе задачата на живота й. Тя не ни обърна никакво внимание.
— Успокой се — казах на Марино. — Всичко ще стане за нула време.
Той намери маса, където можеше да пуши, докато аз отидох при бара и проучих осветеното с жълта лампичка меню над скарата.
— Да? — каза готвачът, докато натискаше цвърчащото говеждо месо, чукаше го, режеше и хвърляше в него кафеникавия накълцан лук.
— Една гръцка салата — казах аз. — И пиле на скара с питка, и… Чакайте да видя — продължих да оглеждам менюто. — Смятам да поръчам и сандвич с кюфте. Мисля, че така го произнасяте.
— За вкъщи ли?
— Да.
— Ще ви извикам — каза той.
Жената продължаваше да мете.
Седнах при Марино. Имаше телевизор и той се бе загледал в „Стар Трек“. Нито картината, нито звукът бяха качествени.
— Няма да бъде същото, когато тя отиде във Филаделфия — заяви той.
— Няма да бъде.
Гледах, без да мърдам неясния образ на капитан Кърк, докато насочваше лазерната си пушка към някакво извънземно или нещо от този род.
— Не знам — каза той, като подпря брадичка върху ръката си, издухвайки тютюневия дим. — Това не ми се струва много справедливо, докторе. Луси измисли целия софтуер и работи къртовски, за да го инсталира. Не ме интересува какво говори за преместването си, но мисля, че не й се иска да ходи там. Явно е решила, че няма избор.
— Сигурна съм, че няма, ако иска да продължи по пътя, който си е избрала.
— По дяволите, мисля, че човек винаги има избор. Виждаш ли някъде пепелник?
Забелязах един пепелник на бара и му го донесох.
— Струва ми се, че сега ти станах съучастничка.
— Просто се заяждаш с мен, защото нямаш друга работа.
— Впрочем бих искала да постоиш малко с мен, ако нямаш нищо против — казах аз. — Май прекарвам половината от времето си да те развличам.
— Това е наистина смешно, като знам как прекарваш другата половина от него, докторе.
— Поръчката ви! — провикна се готвачът.
— Може ли да ми донесете и няколко от ония баклавички с шамфъстък?
— Не — казах аз.
9.
Луси и Джанет живееха в апартамент в десететажна сграда, наречена „Уестпарк“, под номер две хиляди на Пи стрийт, на няколко минути път пеша от мястото, където бяхме. Постройката беше тухлена, жълто-кафява. Долу имаше химическо чистене, а наблизо се намираше една денонощна бензиностанция. Велосипеди бяха оставени на малките балкони, а млади наематели седяха навън и се наслаждаваха на изпълнената с приятни аромати нощ, като пиеха и пушеха, а някой свиреше мелодии на флейта. Един мъж без риза се пресегна и затвори някакъв прозорец. Звъннах на апартамент петстотин и три.
— Кой е? — прозвуча гласът на Луси по домофона.
— Ние сме — отговорих аз.
— Кои „вие“?
— „Ние“, с вечерята ви. Ще изстине.
Ключалката щракна и вратата се отвори, за да ни пропусне във фоайето, откъдето се качихме на асансьора.
— Вероятно е можела да си купи таванско ателие в Ричмънд за наема, който плаща за жилището тук — каза замислено Марино.
— Около хиляда и петстотин на месец за двустайния им апартамент.
— Божичко! Как ще го плаща сега Джанет сама? Федералното бюро едва ли й дава повече от четиридесет хиляди на година.
— Семейството й има пари — казах аз. — Макар че не знам…
— Да ти кажа право, не бих искал да започвам работа в наше време. — Той поклати глава, докато вратите на асансьора се отваряха. — Навремето, когато бях в Джърси и още набирах опит като новак, с петнадесет хиляди щях да си живея царски цяла година. Нямаше толкова престъпления като сега, а хората бяха по-симпатични, дори в моя долнопробен квартал. А ето че сега сме тук, ти и твоят верен служител, и разследваме някаква нещастна жена, която е била обезобразена и изгорена в пожар, а като приключим с нея, ще започнем да се занимаваме с някой друг. Прилича ми на онзи, как му беше името, дето бутал някаква скала нагоре по хълма, а като стигнел близо до върха, тя отново се търкулвала надолу. Кълна се, че се чудя защо се притесняваме, докторе.