— От „Домино“ потвърдиха, че се е обадила някаква жена. Говорих лично с доставчика. Беше някакво младо момче. Според него, сте се обадила и сте казала, че искате да донесе голяма, препечена пица до портала, а вие ще си я вземете оттам. Записах си и неговото име — докладва гордо Том. — Значи не сте викала никой от тези хора, доктор Скарпета, така ли?
— Не — отговорих аз. — И ако нещо друго изникне тази вечер, искам веднага да ми се обадиш.
— Да, обади се и на мен — каза Марино и надраска набързо телефонния си номер вкъщи върху служебната си визитна картичка. — За мен няма значение в колко часа ще бъде.
Подадох картичката на Марино през прозореца и Том я разгледа внимателно, макар че Марино беше минавал през този портал повече пъти, отколкото можех да преброя.
— Дадено, капитане — кимна Том почтително. — Ако някой друг дойде, ще стоя на телефона и ще се опитам да го задържа, докато дойдете.
— Не прави това — каза Марино. — Някакво момче, което разнася пици, няма да знае абсолютно нищо. А ако е някой размирник, не искам да се замесваш.
Веднага разбрах, че той има предвид Кари.
— Аз съм много бърз. Но както кажете, капитане.
— Чудесна работа си свършил, Том — направих му комплимент аз. — Не знам как ще ти се отблагодаря.
— Е, нали затова съм тук.
Той насочи дистанционното към вратата и вдигна ръка да ни пропусне.
— Слушам те — казах аз на Марино.
— Някой негодник те тормози — заговори той. Лицето му изглеждаше мрачно под мъждукащата светлина на лампите. — Опитва се да те разстрои, да те изплаши, да те изнерви. И мога да ти кажа, че добре си върши проклетата работа.
— Не мислиш ли, че е Кари… — започнах аз.
— Не знам — прекъсна ме Марино. — Но това не би ме учудило. За вашия квартал говориха много пъти по новините.
— Мисля, че е добре да разберем дали поръчките са направени от този район — казах аз.
— Господи! — възкликна той, като завих по алеята към дома ми и паркирах зад неговата кола. — Страшно се надявам да не е така. Освен ако не е някой друг, който се опитва да те разиграва.
— Взел си е номер и се е наредил на опашката.
Изключих мотора на колата.
— Мога да спя на твоето канапе, ако искаш — каза Марино, като отваряше вратата на колата откъм неговата страна.
— Разбира се, че не искам — казах аз. — Ще се оправя и така. Стига да не идват повече контейнери за строителни отпадъци. Това ще прелее чашата на търпението на моите съседи.
— Във всеки случай, не знам защо живееш тук.
— Напротив, знаеш.
Той извади цигара. Беше ясно, че не иска да си ходи.
— Точно така. Заради будката на пазача. По дяволите, помисли дали не можеш да го заместиш с някой друг.
— Ако не се чувстваш добре, ще се радвам, ако останеш да спиш на моето канапе.
— Кой, аз ли?
Той запали цигарата със запалката си и издуха дима през отворената врата на колата.
— Не се притеснявам за себе си, докторе.
Слязох от колата и застанах на алеята. Силуетът му ми се стори огромен. Изглеждаше изморен дори в тъмното. Изведнъж ме обзе някакво тъжно, топло чувство към него. Марино беше сам и вероятно се чувстваше ужасно. А не би могъл да има и особено скъпи спомени при престъпността, с която непрекъснато се занимаваше, и несполучливите му любовни връзки през останалото време. Предполагам, че бях единственото постоянно женско присъствие в живота му, но макар че обикновено бях любезна, не проявявах винаги топли чувства. Това просто не беше възможно.
— Хайде, ела — предложих му аз. — Ще ти приготвя един пунш. Прав си. Може би не искам да бъда сама, когато дойдат още петима доставчици на пици и таксита.
— И аз така мисля — каза той с престорено студен и официален тон.
Отключих външната врата, изключих алармата и много скоро след това Марино се беше настанил на ъгловото канапе в хола ми с чаша уиски „Букър“ с лед. Застлах му канапето с приятно миришещи чаршафи, завих го с бебешки мекото одеяло и известно време си говорехме в тъмното.
— Мислила ли си някога, че можем да изгубим накрая? — промърмори той сънливо.
— Да изгубим ли? — попитах аз.
— Е, казват, че „Добрите хора винаги печелят“, но доколко е реалистично това? Не е било така за някои, като онази жена, която е изгоряла в къщата на Спаркс. Добрите хора невинаги печелят. Ех, докторе! Не е така. Шибан свят.