Той се изправи и седна като болен човек, после отпи една глътка от уискито и въздъхна.
— И Кари мисли, че ще спечели, казвам ти го в случай, че тази мисъл не ти минава през ума — добави той. — Имала е пет години да мисли за това в „Кърби“, шибаната кучка.
Винаги, когато Марино беше изморен или полупиян, употребяваше думата „шибан“. Всъщност, това беше страхотна дума, която изразяваше какво чувства човек, само като я изрече. Бях му обяснявала много пъти преди това, че не одобрявам неговата вулгарност, а и че някои хора възприемат думите му твърде буквално. Аз лично никога не бях свързвала думата „шибан“ с полов акт, а по-скоро с желание да се подчертае негативно отношение.
— Не мога да се примиря с мисълта, че хора като нея печелят — казах аз спокойно и отпих от червеното си бургундско. — Никога няма да го приема.
— Надежда всяка оставете.
— Не, Марино, вяра.
— Е, да. — Той отпи от уискито си. — Шибана вяра! Знаеш ли колко хора съм познавал, които умират изведнъж от инфаркт или загиват при злополука? Колко от тях смяташ, че са имали вяра? Вероятно всеки от тях, дявол да го вземе. Никой не мисли, че може да умре ей така, докторе. И ти, и аз не мислим за това, независимо колко много знаем по въпроса. Здравето ми е разклатено. И какво от това? Да не мислиш, че не знам, че поглъщам по една хапка отрова всеки ден, като ям някакъв сладкиш? Но мога ли да се въздържа? Не. Аз просто съм един стар глупак, който трябва да изяде сандвича си със стек и да изпие уискито или бирата си. И пет пари не давам за това, което казват докторите. Затова скоро ще хвърля петалата и няма да ме има вече на тоя свят.
Гласът му беше започнал да предрезгавява, а той да става сълзливо-сантиментален.
— И тогава няколко ченгета ще дойдат на погребението ми, а ти ще кажеш на следващия детектив, който ще ме смени, че не е било толкова лошо да работиш с мен — продължаваше той.
— Марино, заспивай вече — казах аз. — И знаеш, че съвсем няма да се чувствам така. Дори не мога да си представя, че нещо може да се случи с теб. Ама че си идиот!
— Наистина ли смяташ така? — Той малко се пооживи.
— Знаеш много добре, че е така — отговорих му аз и се почувствах изцедена.
Той допи уискито си и леко разклати леда в чашата, но аз се направих, че не разбирам и не му налях повече. Беше пил достатъчно.
— Знаеш ли какво, докторе? — заговори той с прегракнал глас. — Много те обичам, макар че си голяма драка.
— Благодаря ти — отвърнах аз. — Ще се видим утре сутринта.
— Вече е сутрин.
Той пак разклати леда.
— Хайде заспивай — повторих аз.
Не загасих нощната си лампа до два часа през нощта. Благодарях на Бога, че е ред на Филдинг да прекара съботния ден в моргата. Наближаваше девет часът, когато сметнах, че трябва да пусна краката си на пода. Птичките вече чуруликаха весело в градината, а слънцето обливаше с ярката си светлина света, като палаво дете. Кухнята беше толкова светла, че изглеждаше почти бяла, а приборите от неръждаема стомана блестяха като огледални. Направих кафе и всичко друго, от което главата ми можеше да се проясни. В това време мислех за файловете, прехвърлени от Луси в моя компютър. Реших да вдигна щорите и да отворя прозорците, за да се насладя на пролетния въздух, но в този момент лицето на Кари пак изплува пред мен.
Отидох в хола да проверя какво прави Марино. Той спеше по същия начин, по който живееше, сякаш се бореше срещу физическото си съществуване, като че то бе неговият най-голям враг. Беше изритал одеялото почти в средата на пода, възглавниците бяха изпомачкани, а чаршафите се бяха увили около краката му.
— Добро утро — поздравих аз.
— Още не е утро — промърмори той.
После се обърна на другата страна и тупна с юмруци по възглавницата под главата си, за да я оправи. Беше се съблякъл по сини спортни гащета и потник, който беше с около петнадесетина сантиметра по-къс и не можеше да покрие подутия му корем. Винаги съм се удивлявала на това, че мъжете не се срамуват от дебелината си както жените. И аз самата прекалено много държах да запазя линията си и когато дрехите ми започнеха да се опъват по талията, цялото ми настроение се разваляше, а също и половото ми влечение намаляваше.
— Можеш да поспиш още няколко минути — великодушно казах аз.
Вдигнах одеялото и го завих. Той продължи да хърка като ранен глиган. Отидох при кухненската маса и се обадих на Бентън в хотела му в Ню Йорк.