И въпреки това, тъжната истина беше, че не бе нужно да си детектив или да освидетелстваш душевноболни, за да станеш обект на прицел на хищници. Повечето от жертвите бяха уязвими. Те бяха в колите си, носеха хранителни продукти за вкъщи, пресичаха някой паркинг или просто, както се казва, бяха попаднали на погрешното място в неподходящото време. Включих компютъра в „Америка Онлайн“ и открих прехвърлените файлове с данните за аналогични инциденти с пожари. Включих принтера и се върнах в кухнята да си налея още кафе.
Марино влезе при мен, докато търсех нещо за ядене. Той се беше облякъл, но краищата на ризата му се подаваха над панталона, а лицето му изглеждаше мрачно, тъй като не беше се обръснал.
— Ще си тръгвам вече — каза той и се прозина.
— Искаш ли кафе?
— Не. Ще хапна нещо по пътя. Може да спра в „Либърти Валанс“ — отговори той, като че никога не бяхме разговаряли за неговите хранителни навици.
— Благодаря ти, че остана — казах аз.
Той ми махна с ръка и излезе, а аз включих алармената система след него. Върнах се в кабинета си и нарастващият куп листа от принтера ми подейства доста обезсърчаващо. След като бяха отпечатани петстотин страници, трябваше да заредя с нови листа, а принтерът продължи да печата още тридесет минути. Информацията включваше имена, дати и места, както и доклади на следователи. Освен това имаше скици на местопрестъплението и лабораторни резултати, а някъде и снимки към тях, виждах ги на екрана. Знаех, че ще ми отнеме най-малко останалата част от деня да прегледам целия куп. Вече чувствах, че това вероятно е била прекалено оптимистична идея, която ще се окаже просто губене на време.
Бях прегледала не повече от дванадесетина случаи, когато ме стресна позвъняване на вратата. Не очаквах никого. В моето частно жилище почти не идваха неканени гости, най-малкото пазачът на портала ги спираше. Предположих, че може да е някое от кварталните деца, които продаваха билети за томболи, предлагаха абонаменти за списания или бонбони, но като погледнах през видеомонитора на охранителната система с камерата, останах смаяна, като видях Кенет Спаркс да седи пред вратата ми.
— Кенет?! — възкликнах аз по домофона, не можейки да прикрия изненадата си.
— Извинявайте, доктор Скарпета — каза той пред камерата, — но трябва да говоря с вас.
— Идвам.
Прекосих бързо къщата и отворих външната врата. Спаркс изглеждаше изморен. Беше облечен в измачкани панталони цвят каки и зелено поло, по което бяха избили петна от пот. Беше окачил мобифона и пейджъра на колана си. Носеше мъжка чантичка от крокодилска кожа с цип.
— Заповядайте, влезте — казах аз.
— Познавам повечето от съседите ви — заяви той. — Казвам ви го само за да не се чудите как съм минал през будката на пазача.
— Имам готово кафе.
Долових миризмата на одеколона му, като влизахме в кухнята.
— Надявам се да ми простите, че дойдох, без да ви предизвестя — каза той. Изглеждаше разтревожен. — Но просто не знаех с кого друг да поговоря, доктор Скарпета. Боях се, че ако ви бях попитал предварително, щяхте да ми откажете.
— Вероятно щях да ви откажа.
Извадих две чаши за кафе от бюфета.
— Как го пиете?
— Такова, каквото е в каната за кафе — отговори той.
— Искате ли сандвич или нещо друго?
— О, не! Но все пак благодаря.
Седнахме на масата пред прозореца, а аз отворих външната врата, защото вътре изведнъж ми се стори топло и задушно. Неприятни опасения ми минаха през ума, като си помислих, че Спаркс беше заподозрян в убийство и аз бях свързана със следствието, а бях сама с него в къщата, и то в събота сутрин. Той остави чантичката си на масата и отвори ципа й.
— Предполагам, че сте наясно с всичко относно следствието — заговори той.
— Всъщност, никога не съм наясно с всичко за каквото и да било. — Отпих бавно от кафето си и рекох: — Не съм толкова наивна, Кенет. Ако нямахте толкова голямо влияние, нямаше да влезете в моя дом и не бихте седели тук сега.
Той извади кафяв служебен плик от чантичката си и го плъзна през масата към мен.
— Снимки — каза той тихо. — На Клер.
Аз се поколебах.
— Спах последните няколко нощи в крайбрежната ми къща — продължи да обяснява той.
— В Райтсвил Бийч ли?
— Да. И си спомних, че тези снимки бяха в чекмеджето на шкафа при другите ми книжа. Не бях ги поглеждал и дори не се бях сещал за тях, откакто скъсахме с нея. Бяха от пробни снимки за някакво шоу. Не си спомням вече подробности, но тя ми даде някои от тях, когато започнахме да излизаме заедно. Както ви бях казал, Клер работеше от време на време като фотомодел.