Извадих цветните снимки от плика, които бяха, доколкото можах да преценя, с размери двадесет и осем на десет сантиметра. Беше вярно това, което Кенет Спаркс ми бе казал във фермата „Кресливата кукумявка“. Клер Роули имаше прекрасна външност. Косите й се спускаха до кръста, бяха съвсем прави и изглеждаха като изтъкани от злато, както бе седнала на плажа със спортни панталони и късо горнище, което едва покриваше гърдите й. На дясната си китка носеше нещо, което приличаше на голям водолазен часовник с черна пластмасова каишка и оранжев циферблат. Приличаше на скандинавска богиня. Чертите на лицето й бяха поразително красиви и изразителни, а загорялото й от слънцето тяло беше като изваяно и много сексапилно. Зад нея на пясъка имаше жълта дъска за сърфинг, а в далечината се виждаше океанът, който проблясваше на слънцето.
Другите снимки бяха правени на различни екзотични места. На някои от тях тя седеше на верандата на някаква рушаща се къща в готически стил или на каменна скамейка в гробище с избуяла трева, в някаква градина, или пък беше позирала като усърдно работещ моряк, обградена от загрубели морски вълци на някакъв риболовен кораб в Уилмингтън. Някои от позите бяха по-скоро банални и сдържани, но това не променяше нещата. Клер Роули беше шедьовър на човешката плът, нещо като произведение на изкуството, но в очите й се четеше безмерна тъга.
— Не знаех дали тези снимки ще могат да ви свършат работа — каза Спаркс след дълго мълчание. — Все пак не знам какво сте видели, искам да кажа какво е останало… Така де…
Той нервно потупваше с показалец по масата.
— В случаи като този — казах му аз спокойно, — да се разпознае лицето, е просто невъзможно. Но никога не се знае кога нещо от този род може да помогне. Или поне в тези снимки няма нищо, което да ми подсказва, че трупът „не е“ на Клер Роули.
Разгледах отново снимките, за да видя дали ще открия някакво бижу.
— Носи интересен часовник — рекох аз, като ги прехвърлих една по една.
Той се усмихна и въздъхна.
— Аз й го бях подарил. От онези хронометри е, които бяха на мода сред сърфистите. Имаше някакво необичайно име. „Звяр“ или нещо подобно.
— Племенницата ми май имаше такъв навремето — спомних си аз изведнъж. — Сравнително евтин е, нали? Струва осемдесет или деветдесет долара?
— Не си спомням колко платих за него. Но го купих от магазина за сърфинг в Саут Лумина, където са ресторантчетата „При Вито“, „При Червеното куче“ и „Приятеля на рака“. Тя живееше там наблизо с няколко други момичета. В един неособено приятен жилищен блок на Стоун стрийт.
Записах си това, което той каза.
— Но беше край вода. А тя искаше точно това.
— Ами бижутата й? Спомняте ли си да е носила някакво необикновено бижу?
Наложи му се да помисли.
— Може би гривна?
— Не си спомням.
— А ключодържател с верижка?
Той поклати отрицателно глава.
— Или пък някакъв пръстен? — попитах аз след това.
— Носеше от време на време по някой модерен пръстен. Нали ги знаете, от онези сребърните, които не струват много.
— А платинена венчална халка?
Поколеба се.
— Платинена ли казахте?
— Да. И то доста голям размер.
Той погледна ръцете си.
— Впрочем, може да стане на вашия пръст.
— Господи! Тя сигурно я е взела. Имам гладка платинена халка, която носех, когато бяхме заедно. Тя обичаше да се шегува, като казваше, че съм бил женен за себе си.
— Значи я е взела от спалнята ви?
— Стоеше в една кутия. Сигурно оттам я е взела.
— Забелязахте ли да липсва нещо друго от къщата?
— Едно от оръжията от колекцията ми не се намери. От Отряда за бързо реагиране откриха останалите неща. Но, разбира се, всичко е негодно.
Той изглеждаше съсипан.
— Каква марка беше оръжието?
— „Калико“.
— Надявам се, че не го използва сега някой на улицата — рекох аз притеснено.
— „Калико“ е изключително опасен автомат, който прилича доста на „Узи“. Беше деветмилиметров и можеше да изстреля около сто куршума.
— Трябва да докладвате за всичко това на полицията и на Отряда за бързо реагиране.