— А можа ли да разбереш нещо от снимките, които видя?
— Само че тъй наречената му бивша приятелка е била изключително красива. Косата й прилича на тази на жертвата, а ръстът и теглото й са същите. Носела е часовник, който изглежда като този, който намерих, а съквартирантките й не са я виждали от деня, в който е избухнал пожарът. Това все пак е някакво начало, но не е достатъчно, за да продължим нататък.
— Единственото, което тези от управлението в Уорънтън са успели да разберат от университета, е, че там има такава Клер Роули. Била е студентка, която прекъсвала, после пак продължавала, но не се е появявала там от миналата есен.
— Това съвпада донякъде с времето, когато Спаркс е скъсал с нея.
— При условие, че нещата, които казва той, са верни — подчерта Марино.
— А нещо за родителите й?
— От университета не ни казаха нищо друго за нея. Трябва да получим съдебна заповед. А знаеш как става това. Мисля, че можеш да се опиташ да поговориш с декана или с някой друг и малко да ги умилостивиш. Хората са по-склонни да си имат работа с доктори, отколкото с ченгета.
— А какво стана със собственика на мерцедеса? Предполагам, че още не се е появил, нали?
— От полицейското управление в Уилмингтън са поставили къщата му под наблюдение — отговори Марино. — Погледнали през прозорците и надникнали през капака на пощенската му кутия, за да видят дали там няма нещо, което да се разлага. Засега няма. Той сякаш се е изпарил яко дим, а ние нямаме достатъчно основание да влезем там с взлом.
— На колко години е този човек?
— На четиридесет и две. С кестеняви коси и кафяви очи, висок около един и шестдесет и тежи приблизително седемдесет килограма.
— Е, все някой трябва да знае къде е или най-малкото кога са го видели за последен път. Човек не може да зареже така пациентите си и да не уведоми никой.
— Но засега изглежда точно така. Разни хора идвали там за консултации. Не им се е обаждал въобще. Няма го никъде. Съседите не са виждали нито него, нито колата му най-малко от една седмица. Никой не го е видял да излиза с колата си, нито с някой друг. Но доколкото разбрах, някаква възрастна жена, която живее в съседната къща, е разговаряла с него сутринта на пети юни, тоест, в четвъртък преди пожара. И двамата си взимали вестника пред вратата по едно и също време, махнали си с ръка и си казали „добро утро“. Според нея, той бързал и не бил любезен като друг път. В момента знаем само това.
— Питам се дали Клер Роули не е била негова пациентка.
— Само се надявам той още да е жив — заяви Марино.
— Да — казах развълнувано. — И аз също.
Лекарят, който е и следовател по смъртните случаи, не е полицейски служител, но трябва обективно да представя доказателствата и е нещо като детектив, чиито свидетели са мъртви. Но имаше случаи, при които не спазвах докрай статута си и не се съобразявах с дефинициите.
Правосъдието беше по-важно от кодексите, особено когато сметнех, че никой не се вслушва във фактите. Беше нещо повече от интуиция, когато реших в събота сутринта след закуска да посетя Хюи Дор, ковачът, който бе подковавал конете на Спаркс два дни преди пожара.
Камбаните на църквите „Грейс Баптист“ и „Фърст Презбитиъриън“ започнаха да бият, докато плакнех чашата си от кафето на мивката. Потърсих в бележника си телефонния му номер, който един от следователите по пожарите от Отряда за бързо реагиране ми беше дал. Ковачът, модерното название за старовремското „налбантин“, го нямаше вкъщи, когато се обадих, но жена му си беше там и аз й се представих.
— Той е в Крозиер — обясни тя. — Намира се след Лий Роуд, откъм северната страна на реката. Не можете да го пропуснете.
Но аз знаех, че лесно мога да го пропусна. Тя говореше за една област във Вирджиния, където нямаше нищо друго, освен ферми, а откровено казано, на мен всички те ми изглеждаха еднакви. Помолих я да ми даде някакви ориентири.
— Ами, намира се точно отвъд реката откъм страната на щатския затвор. Там, където е мандрата на затвора — добави тя. — Вероятно знаете къде е.
За съжаление, наистина знаех. Ходех там в миналото, когато затворници се бесеха в килиите си или се избиваха един друг. Извадих телефонния номер и се обадих в мандрата, за да съм сигурна, че е удобно да ги посетя. Изглежда беше присъщо за някои привилегировани типове да не се интересуват ни най-малко от моята работа, но все пак ми казаха, че мога да намеря ковача в обора, който бил боядисан в зелено. Върнах се в спалнята да си облека спортната фланелка, джинсите и кубинките и се обадих на Марино.