— Ако искаш, ела с мен, но мога съвсем спокойно да свърша работата и сама — казах му аз.
Чуваше се някакъв бейзболен мач по телевизията. Телефонът издрънча, когато той явно го постави някъде на земята. Чух го как пуфти.
— Ама че гадост! — измърмори той.
— Така е — съгласих се с него. — И аз съм изморена.
— Дай ми половин час.
— Ще дойда да те взема, за да ти спестя малко време — предложих му аз.
— Да, така е добре.
Той живееше на юг от река Джеймс, в район с парцели, отдавна залесени с дървета, близо до един прелез с малък търговски пасаж от магазинчета, наречен „Мидлотиън Търнпайк“, където човек можеше да си купи пистолети, мотоциклети и кренвирши или да му измият колата ръчно и да я лъснат с препарати или да се престорят, че го правят. Малката бяла къща на Марино с алуминиеви плоскости се намираше на Ръдърс Роуд зад ъгъла, където бяха фирмите „Освежители за въздух“ и „Ъкроп“. Той бе развял голямо американско знаме в предния си двор, а отзад имаше желязна ограда, направена от панели, както и навес за ремаркето на колата му.
Слънчевата светлина проблясваше по коледните лампички, които бяха окачени навсякъде из обитаваната от Марино площ. Разноцветни електрически крушки се виждаха по храстите и по клоните на дърветата. Бяха повече от хиляда.
— Продължавам да мисля, че трябва вече да престанеш с тези крушки и да ги свалиш — повторих му аз за пореден път, когато ми отвори вратата.
— Ако ги сваля сега, трябва да ги окачвам пак за Деня на благодарността — обясни ми той, както винаги. — Представяш ли си колко време ще ми отнеме, особено след като прибавям по още няколко всяка година?
Увлечението му беше нараснало до такава степен, че бе инсталирал допълнително електрическо табло за коледните си украси, които ако бъдат включени всичките, можеха спокойно да бъдат добавени един Дядо Коледа с шейна, теглена от осем северни елена, щастливи снежни човечета, шоколадови играчки и един Елвис Пресли в средата на двора, чиито коледни песни да се разнасят през усилвателите на уредбата му. Тази показност, която демонстрираше Марино, бе толкова крещяща, че неговото блеснало осветление можеше да се види на километри, а жилището му се бе превърнало в официалното „евтино зрелище“ на Ричмънд. Продължавах да се чудя как един толкова антисоциален тип като него, няма нищо против да гледа безкрайни редици от коли, лимузини и пияници, които си правят майтап с него.
— Все още се опитвам да разбера откъде дойде манията ти с тези украси — казах му аз, докато се качваше в колата ми. — Преди две години не би направил подобно нещо. После, като гръм от ясно небе, превърна частното си жилище в лунапарк. Загрижена съм. А да не говорим и за опасността от пожар, предизвикан от късо съединение. Знам, че съм ти го казвала и преди, но изпитвам силно желание да…
— Може би и аз изпитвам някакво желание.
Той закопча предпазния си колан и извади една цигара.
— Ти как би реагирал, ако започнех да украсявам къщата си по този начин и оставех крушките да светят през цялата година?
— Както бих реагирал, ако си купиш каравана за къмпинг, ако си направиш басейн и започнеш да ядеш шоколадови бисквити всеки ден. Щях да си помисля, че си си загубила ума.
— И щеше да бъдеш прав — отговорих аз.
Той премяташе незапалената цигара в ръцете си.
— Може би съм стигнал до този етап от живота си, когато или правиш това, което ти се иска, или си отиваш — каза той. — По дяволите какво мислят хората. Няма да живея повече от един път, пък и кой знае колко още ще бъда на този свят.
— Марино, наистина са те обхванали много черни мисли.
— Това е то действителността.
— Ако умреш прибързано, ще дойдеш при мен и ще бъдеш разчленен на някоя от моите маси. А това трябва да ти бъде голям стимул да живееш още дълго време.
Той мълчеше и гледаше през прозореца, докато карах по Шестото отклонение на магистралата през окръг Гучланд, осеян с гъсти гори. Понякога не се виждаше нито една кола с километри. Утрото беше ясно, но влажно и топло. Минавахме покрай огромни къщи с ламаринени покриви и изящни веранди, а птичките се къпеха в прахта по дворовете. Имаше големи дървета с клони, отрупани със зелени ябълки, увиснали до земята, а слънчогледите бяха склонили тежките си глави надолу, като че се молеха.
— Истината е, докторе — заговори Марино, — че имам някакво предчувствие или нещо от този род и все ми се струва, че дните ми са преброени. Мисля за живота си, сякаш почти съм го изживял. Но дори да не съм направил кой знае какво, то все пак съм свършил достатъчно работа, нали? В мислите си виждам нещо като стена пред мен, а зад нея няма нищо друго. Моят път свършва зад нея. Вече съм пътник. Въпросът е само как и кога. Затова, дявол го взел, върша това, което искам. Имам право, нали?