Не знаех какво да кажа. Представих си неговата ярко осветена къща по Коледа и очите ми се наляха със сълзи. Радвах се, че съм сложила очилата си за слънце.
— Не пророкувай неща, които може да се сбъднат, Марино — казах му спокойно. — Когато хората мислят за нещо твърде много, толкова ги обсебва тази мисъл, че накрая го предизвикват и то се случва.
— Като Спаркс.
— Не виждам какво общо има това със Спаркс.
— Може би е мислил за нещо толкова упорито, че накрая се е случило. Ако, например, си чернокож и много хора те мразят до дъното на душата си, тревожиш се, че тези негодници ще ти отнемат това, което имаш, и накрая взимаш и сам подпалваш всичко. И между другото, убиваш конете и бялата си приятелка. И накрая оставаш без нищо. Парите от застраховката няма изобщо да покрият онова, което е изгубил. В никакъв случай. Истината е, че Спаркс е разорен, откъдето и да го погледнеш. Хем е изгубил всичко, което е обичал в живота си, хем ще умре в затвора.
— Ако говорим за умишления пожар, по-склонна съм да мисля, че го е предизвикал той — казах аз. — Но тук става дума и за една млада жена, която е убита. А също и за всички онези коне, които са изгорели живи. Ето тук, картината нещо се размътва.
— Пак заприличва на делото срещу О. Джей Симпсън. Богат, влиятелен чернокож. Гърлото на бившата му приятелка е било прерязано. Тези сходства не те ли тревожат поне малко? Слушай, трябва да изпуша една цигара. Ще издухвам дима през прозореца.
— Ако Кенет Спаркс е убил бившата си приятелка, защо не го е направил на друго място, където никой няма да го свърже с него? Защо заедно с това ще унищожи всичко, което има, и ще остави уликите да водят към него?
— Не знам, докторе. Може би нещата са станали неконтролируеми и всичко е отишло по дяволите. Вероятно въобще не е имал намерение да я пречуква и да подпалва къщата.
— Няма нищо в този пожар, което да изглежда случайно — продължих аз. — Мисля, че някой е знаел точно какво прави.
— Или е това, или просто не е имал късмет.
Тесният път беше ту облян в слънчева светлина, ту в сянка. Птичките по телефонните жици ми напомняха музикални ноти. Минах покрай ресторант „Северен полюс“ с неговата изрисувана полярна мечка и си спомних за обедите ни след съдебните процеси в Гучланд заедно с детективите и експертите от съдебна медицина, които вече бяха пенсионирани. Спомените ми за тези стари дела за убийства бяха смътни, защото съзнанието ми бе претоварено с толкова други случаи, но мисълта за тях и за колегите ми, ме натъжиха за момент. „Ред Федър Пойнт“ беше в края на дългия път, покрит с чакъл, който водеше към живописна ферма с изглед към река Джеймс. Прах се вдигаше зад колата ми, докато завивах край белите огради на равните зелени пасбища, по които на места се виждаха купи сено.
Триетажната бяла дървена къща изглеждаше с несиметрично начупен покрив и не приличаше на сградите, строени през този век. Силозите бяха почти скрити от виещи се лози, също останали от едно време. Няколко коня пасяха в далечината, а покритият с червена пръст манеж за езда беше празен, когато паркирахме там. Влязохме с Марино в големия зелен обор и се ориентирахме по звуците, които издаваше чукът, удряйки по метала. Пет коня протегнаха грациозни шии от своите прегради. Не можах да се сдържа да не погаля кадифените им муцуни. Някои бяха обучени за лов, но имаше и едногодишни коне, арабска порода. Спрях се да кажа няколко мили думи на едно конче и майка му. Двата коня ме изгледаха с големите си кафяви очи. Марино вървеше на известно разстояние от нас и пропъждаше мухите с ръка.
— Обичам да ги гледам отдалеч — обясни той. — Стига ми, че един кон ме ухапа веднъж.
В помещенията, където държаха инструментите и храната за конете, беше тихо. Гребла и навити на кълба маркучи бяха окачени по дървените стени. Одеяла бяха метнати над вратите. Не срещнах никой, освен една жена с жокейски дрехи и каска, която носеше нанякъде английско седло.
— Добро утро — поздравих аз, когато далечните удари на чука секнаха за миг. — Търся ковача. Аз съм доктор Скарпета — добавих. — Обаждах се преди малко.