— Роден съм и съм отраснал в Южна Каролина.
— А аз в Маями.
— Сега местата, които са толкова на юг, сякаш са в Южна Америка.
12.
Отнякъде се бе появило ловджийско куче, което душеше посипаната със сено земя, като вървеше по стърготините, останали след подковаването. Моли Браун бе поставила грациозно другия си заден крак на поставката, като че щяха да й правят педикюр в някой козметичен салон.
— Хюи — заговорих аз, — има нещо в този пожар, което предизвиква прекалено много въпроси. Налице е труп, а се предполага, че не е трябвало да има никой в къщата на Спаркс. Аз водя следствието за загиналата и искам да направя абсолютно всичко възможно, за да разбера защо е била там и не е излязла, когато е започнал пожарът. Вие може би сте последният човек, посетил фермата преди пожара, и ви моля да си напрегнете паметта и да си спомните дали има нещо, каквото и да било, което може да ви се е сторило необичайно през онзи ден.
— Точно така — каза Марино. — Чухте ли например Спаркс да проведе някакъв личен разговор по телефона? Имате ли представа дали е очаквал някого? Чувал ли сте някой да е споменавал пред вас името Клер Роули?
Дор стана и погали отново задницата на кобилата, а аз инстинктивно застанах по-далеч от силните й задни крака. Кучето излая срещу мен, като че изведнъж му бях станала напълно непозната.
— Ела тук, малко приятелче.
Наведох се и понечих да го погаля.
— Доктор Скарпета, мога да ви кажа, че ако се доверите на животните и те ще ви имат доверие. А вие пък — посочи той Марино с глава, — се боите от тях и те го усещат. Исках просто да ви обясня.
Дор тръгна да излиза от обора и ние го последвахме. Марино се промъкна плътно до стената, докато се разминаваше с един кон, който беше висок най-малко четиринадесет педи. Ковачът зави зад ъгъла, където беше паркирал камиона си. Беше червен пикап, в който имаше монтирано ковашко огнище, работещо с газ пропан. Той завъртя някакво копче и се появи син пламък.
— Тъй като краката й не са много стандартни, трябва да й изкова стеги, за да ги напасвам. Нещо като ортопедични обувки — обясни той, взе една алуминиева подкова с машата и я задържа над пламъка.
— Ще броя до петдесет, докато стегата се нагрее — продължаваше да говори той. Усетих мириса на нагряващия се метал. — Обикновено броя до тридесет. Ако цветът на алуминия не се промени, нагрявам го още малко, за да стане ковък.
Той прехвърли подковата върху наковалнята и проби дупки в нея. Изкова обръчи и ги приплеска с чука. За да изреже острите краища, използва шлайфмашина, която бръмчеше като хирургически трион за рязане на кости. Дор изглежда продължаваше да работи, за да печели време и да размисли, или може би, за да не ни каже онова, което искахме да знаем. Не се и съмнявах, че е изключително предан на Кенет Спаркс.
— Най-малкото — казах му аз, — семейството на тази жена има право да знае. Трябва да ги уведомя, че е умряла, а не мога да го направя, докато не съм убедена коя е. А те ще ме питат какво се е случило с нея. Трябва да разбера.
Но той явно нямаше какво да ни каже и ние се върнахме при Моли Браун. Тя бе поръсила фъшкии наоколо и сега ги тъпчеше. Той раздразнено ги помете с проскубана метла и напъди кучето.
— Знаете ли какво, най-голямата защита за коня е да избяга — каза накрая Дор, като стегна здраво между коленете си едното от предните копита на коня. — Единственото му желание е да се освободи, макар и да си мислите, че много ви обича.
Ковачът зачука пироните в подковата и закриви краищата им, след като ги бе заковал към копитото.
— Хората не са по-различни, като ги притиснеш до стената — добави той.
— Надявам се, че не съм ви създала главоболия — казах аз и погалих кучето зад ушите.
Дор огъна с клещи острите върхове на пироните, после ги изпили, докато краищата им станаха плоски, но и след това не побърза да отговори.
— Прт! — извика той на Моли Браун, а във въздуха се разнесе тежката миризма на метал и фъшкии. — Работата е там — продължи да обяснява, като удряше с кръглия си чук, — че вие двамата дойдохте тук и смятате, че ще ви гласувам доверие просто така, както сигурно си въобразявате, че бих ви поверил да подковете този кон.
— Не ви виня, че изпитвате такива чувства — уверих го аз.
— А и аз не бих могъл в никакъв случай да го подкова — заяви Марино. — Пък и въобще не искам.
— Те могат да ви захапят със зъбите си и да ви хвърлят на земята. Ще рият с копита, ще ритат със задните си крака и ще ви шибат с опашки през очите. Трябва да бъде ясно като бял ден кой е господарят, иначе бихте имали големи главоболия.