Дор се изправи и разтри долната част на гърба си. После се върна при ковашкото огнище, за да нагрее още една подкова.
— Вижте какво, Хюи — каза Марино, след като отново последвахме ковача. — Моля ви да ни помогнете, защото мисля, че и вие сте обичал тези коне. А сигурно не ви е безразлично и че един човек е умрял.
Ковачът започна да рови в страничната преграда на камиона си. Извади оттам нова подкова и я хвана с машата.
— Мога само да ви кажа собствената си теория.
Той задържа подковата върху пламъка на огнището.
— Цял съм в слух — каза Марино.
— Мисля, че е заговор на професионалисти, а тази жена е част от него, но по някаква причина не е могла да избяга.
— Значи искате да кажете, че е била пироманка.
— Вероятно е нещо подобно, но е извадила лош късмет.
— Какво ви кара да мислите така? — запитах го аз.
Дор стегна нагрятата стега в менгемето за конски копита.
— Вижте какво, начинът на живот на господин Спаркс дразни много хора, особено нацистките типове — отговори той.
— Още не ми е ясно защо мислите, че жената е имала нещо общо с това? — попита Марино озадачено.
Дор престана да работи и разкърши кръст. Завъртя глава, а вратът му изпука.
— Може би този, който го е направил, не е знаел, че Спаркс заминава. Трябвало му е някое момиче да му отвори вратата и при това да бъде от тези, с които е имал връзка в миналото.
Двамата с Марино го оставихме да говори.
— А той не е от хората, които ще отпратят някого, когото са познавали. Пък и според мен, винаги е бил прекалено отзивчив и любезен, макар че това съвсем не е в негова полза.
Подковата като че изсъска някакво тихо предупреждение, когато Дор я потопи в кофата с вода. Той замълча, докато се връщаше при Моли Браун и пак седна на кръглото си столче. Започна да обработва друга подкова, изпили един ръб, а после взе чука. Кобилата беше неспокойна или по-скоро отегчена.
— Мога да ви кажа и още нещо, което според мен подкрепя теорията ми — рече той и продължи да работи. — Когато бях в неговата ферма през въпросния четвъртък, същият онзи проклет хеликоптер непрекъснато летеше над нас. В момента никой не пръскаше посевите срещу паразити, затова двамата с господин Спаркс не можехме да разберем дали се е изгубил, дали има някакъв проблем, или пък търси място за кацане. Бръмча в небето може би около петнадесет минути и после отлетя на север.
— Какъв цвят беше? — попитах аз, като си спомних за хеликоптера, който кръжеше над мястото на пожара, когато бях там.
— Бял. Приличаше на водно конче.
— Като хеликоптерите, чиито мотори са с бутала ли? — запита Марино.
— Не разбирам много от тези летящи птици, но да, беше малък. Мисля, че беше двуместен и нямаше обозначителни номера. Сега наистина ми се струва странно, нали? Като че някой е правел наблюдение от въздуха.
Кучето беше притворило очи, положило глава върху обувката ми.
— И не сте виждали никога преди това този хеликоптер край фермата? — попита Марино.
Бях сигурна, че също си е спомнил белия хеликоптер, но не искаше да се разбере, че се интересува специално от него.
— Не, господине. Хората от Уорънтън не си падат по хеликоптерите. Те плашат конете.
— Но наблизо има малко летище, някакъв цирк, чиято атракция е въздушната акробатика и няколко частни бетонни писти за кацане в района — добави Марино.
Дор пак стана.
— Опитах се да ви дам някакви сведения, доколкото можах — промърмори той. После извади шарена кърпа от задния си джоб и изтри лице. — Казах ви всичко, което знам. Да му се не види! Всичко ме боли.
— И още едно последно нещо — каза Марино. — Спаркс е важна клечка и е зает човек. Сигурно е ползвал хеликоптери понякога. За да отиде, например, до летището, след като фермата му е доста отдалечена от цивилизования свят.
— Разбира се, някои кацаха и във фермата му — съгласи се Дор.
Той изгледа продължително Марино. В очите му се четеше недоверие.
— Идваше ли някакъв бял хеликоптер като този, който сте видял? — запита все пак Марино.
— Вече ви казах, че не бях го виждал никога дотогава.
Дор ни гледаше, а Моли Браун се дърпаше от оглавника и показваше долните си потъмнели зъби.
— Ще ви кажа и още нещо — кимна Дор. — Ако се каните да натопите господин Спаркс за нещо, не си правете труда да идвате и да си пъхате носа отново тук.