— Нямаме намерение да натопяваме никого — каза Марино. Беше започнал да се държи нападателно. — Само искаме да разберем истината. Това се подразбира от само себе си.
— Е, това вече ми харесва — каза Дор.
Бях много объркана, докато карах към къщи и се опитвах да отсея това, което знаех, от онова, което ни бе казано. Марино направи само няколко кратки коментара, а колкото повече наближавахме Ричмънд, толкова по-мрачно ставаше настроението му. Точно бяхме спрели пред къщата му, когато чухме, че пейджърът му бибипка.
— Хеликоптерът съвсем не се вмества в картината — каза той, докато паркирах зад колата му. — А може въобще да няма нищо общо.
Имаше и такава вероятност.
— Какво е пък това сега?
Той извади пейджъра си и прочете написаното.
— По дяволите! Изглежда пак се е случило нещо. Не е ли по-добре да влезеш за малко?
Не бях влизала скоро в къщата на Марино. Доколкото си спомням, последният път, когато идвах, беше по празниците. Бях се отбила тук с домашно приготвен хляб и един от моите специалитети. Тогава, разбира се, неговите чудати украси бяха включени и дори вътрешната част на къщата му светеше цялата, а имаше и една отрупана с играчки елха. Помня, че видях и електрическо влакче, което бръмчеше и се движеше в кръг по релси, като обикаляше около някакъв коледно украсен град, посипан със сняг. Марино беше приготвил яйчен коняк със стопроцентово уиски „Вирджиния Лайтнинг“ и откровено казано, след всичко, което бях изпила, не беше разумно да се прибирам с колата вкъщи.
Сега домът му изглеждаше мрачен и оголен, имаше дългокосмест килим, постлан във всекидневната, а в средата бе поставен любимият му люлеещ се стол. Вярно че върху полицата на камината бяха наредени разни награди от боулинг, които бе печелил през годините, а, да, имаше и телевизор с голям екран, който беше най-хубавата му вещ. Отидох с него в кухнята и видях потъналата в прегоряла мазнина печка, препълнената с боклук кофа и мръсната мивка. Пуснах топлата вода и я измих с гъба, после започнах да разтребвам нещата, доколкото можах, докато той набираше някакъв телефонен номер.
— Няма нужда да го правиш.
— Все някой трябва да го направи.
— Здравей — каза той в телефонната слушалка. — Обажда се Марино. Какво има?
Той слуша дълго и напрегнато, свъсил вежди. Лицето му все повече се зачервяваше.
Започнах да мия чиниите. Бяха много.
— Дали са проверили наистина добре? — питаше Марино. — Не, искам да кажа, сигурни ли сме, че друг е знаел неговото място? А, проверили са? И знаем, че са го направили, така ли? Да, добре. И никой не си спомня? Целият тоя шибан свят е пълен с хора, който не си спомнят нищичко. И не са видели нищо, така ли?
Внимателно плакнех чашите и ги оставях върху кърпа да съхнат.
— Съгласен съм, че това за багажа поражда наистина някои въпроси — продължаваше да говори той.
Използвах последното останало количество препарат за миене на чинии, който имаше Марино. Накрая се наложи да прибягна до калъп сапун, който намерих под мивката.
— Но тъй като и без това разследваш тези неща — говореше той, — защо не се опиташ да разбереш нещо за един бял хеликоптер, който е летял над фермата на Спаркс? — Той направи пауза, после каза: — Може би преди пожара, но със сигурност и след това, защото го видях със собствените си очи, когато бяхме там.
Марино слуша още известно време, а аз започнах да прибирам сребърните прибори, когато за мое учудване той каза:
— Преди да затворя телефона, искаш ли да поговориш с леля си?
Отпуснах ръце и го погледнах изумено.
— Ей сега.
Той ми подаде слушалката.
— Лельо Кей?
Луси изглеждаше също така изненадана като мен.
— Какво правиш в къщата на Марино? — попита тя.
— Разтребвам.
— Какво?!
— Всичко наред ли е?
— Марино ще ти обясни. Ще проверя за бялата птица. Все някъде е заредила с гориво. Може да са летели с някаква задача от Службата по безопасност на полетите в Лийсбърг, но малко се съмнявам в това. Е, сега трябва да вървя.
Затворих телефона и изведнъж се почувствах недоволна и ядосана, но не знаех точно за какво.
— Мисля, че Спаркс яката го е загазил, докторе — промърмори Марино.
— Какво се е случило? — поисках да разбера.
— Оказва се, че един ден преди пожара, тоест в петък, Спаркс отишъл на летище „Дюлс“ за полета в девет и половина. Дал си нещата на багаж, но не го взел, като пристигнал в Лондон. А това значи, че може да е дал чантите си на багаж, показал е бордовата си карта на служителя по полетите при изхода към пистата, после се е обърнал и е излязъл от летището.