— При международни полети броят пътниците — възразих аз. — Щели са да забележат, че го няма в самолета.
— Може би. Но той нямаше да се издигне до положението, в което се намира сега, ако не беше умен.
— Марино…
— Почакай. Първо да ти разкажа всички подробности. Спаркс казал, че полицаят от охраната го чакал още когато самолетът кацнал на летище „Хийтроу“ в девет и четиридесет и пет на следващата сутрин в събота. Става дума за местно английско време, което значи, че тук е било четири и четиридесет и пет през нощта. Казали му за пожара, той веднага се върнал и взел самолета на Американските самолетни линии обратно за Вашингтон, без да се интересува за багажа си.
— Мисля, че когато човек е разтревожен, може да допусне такова нещо — казах аз.
Марино направи пауза, изгледа ме напрегнато, докато оставях сапуна в сапунерката на мивката и си бършех ръцете.
— Докторе, трябва да престанеш да го защитаваш.
— Не го защитавам. Само се опитвам да бъда по-обективна, отколкото мисля, че са били някои хора. А сигурно полицаят от охраната трябва да си спомня, че го е уведомил, когато Спаркс е слязъл от самолета.
— Засега не си спомня. Пък и не можем да разберем откъде охраната ще знае за пожара. Спаркс, разбира се, има обяснение за всичко. Казва, че полицаите от охраната винаги получават специални нареждания, когато идват да го посрещат. Изглежда вестта за пожара е била вече предадена по сутрешните новини в Лондон и бизнесменът, с когото Спаркс е трябвало да се срещне, се е обадил на Британските самолетни линии и им е казал да предадат новината на Спаркс, още щом слезе на летището.
— А говорил ли е някой с този бизнесмен?
— Не още. Не забравяй, че това е версията на Спаркс. Но макар и да ти е неприятно, докторе, трябва да ти кажа, че хората няма да започнат да лъжат заради него. Ако той стои зад цялата тази работа, мога да ти гарантирам, че го е планирал до последната подробност. Искам да добавя още, че докато е стигнал до „Дюлс“, за да вземе самолета за Лондон, пожарът вече се е бил разгорял, а жената е била мъртва. Кой може да каже със сигурност, че не я е убил, а после е използвал някакъв експлозив с часовников механизъм, за да предизвика пожар, след като замине от фермата?
— Нищо не показва да е така. Но нищо не доказва и че не е така. Струва ми се, че няма голяма вероятност да разберем това, освен ако изникне нещо при изследванията в съдебната медицина и се получат данни, че е използвано някакво експлозивно устройство, задействано с дистанционно управление.
— В наше време половината от нещата в една къща могат да бъдат използвани за часовникови механизми. Будилници, видеокасетофони, компютри, електронни часовници.
— Това е вярно. Но нещо трябва да възпламени слабите експлозиви, например фасунги на крушки, искри от бушон, огън — обясних аз. — Ако нямаш нищо друго за почистване — добавих студено, — ще си тръгвам.
— Не се сърди на мен — възропта Марино. — Знаеш, че не съм виновен за цялата тази бъркотия.
Спрях при входната врата и го изгледах. Тънки побелели кичури бяха залепнали по потното му теме. Вероятно имаше мръсни дрехи, разхвърляни из цялата спалня, но никой не можеше да изчисти и да разтреби всичко, колкото и време да отдели. Спомних си жена му Дорис и нейното покорно робско търпение до деня, когато изведнъж се влюби в друг мъж и го напусна.
Но на Марино като че му бяха прелели кръв от погрешна кръвна група. Колкото и чудесна работа да вършеше, той беше в постоянен конфликт с хората около себе си. А това бавно го убиваше.
— Моля те само за едно — заговорих аз с ръка на дръжката на вратата.
Той избърса лице с ръкава на ризата си и извади цигара.
— Не насърчавай Луси да прави прибързани заключения. Знаеш също като мен, че проблемът е свързан с местните полицейски власти и политици. Марино, не вярвам, че сме напреднали в следствието по случая ни най-малко, затова нека засега още не разпъваме на кръст никого.
— Смаян съм! След всичко, което този кучи син направи, за да те провали в службата. Сега изведнъж стана светец, така ли?
— Не съм казала, че е светец. И откровено казано, не познавам светци.
— Спаркс се харесва на жените — продължи Марино — и ако не те познавах толкова добре, щях да помисля, че си падаш по него.