— Благодаря ти — извиках след него. — Извинявай, че те попитах.
Едва бях седнала зад бюрото си, и Роуз се появи. Косата й бе вдигната във висока прическа. Така приличаше на изпълнителен директор с елегантния си морскосин костюм.
— Не знаех, че сте тук — каза тя, като остави продиктуваните по микрофона и оформени протоколи върху купа с книжата. — Обадиха се току-що от Отряда за бързо реагиране. Беше Макгъвърн.
— Така ли? Знаеш ли за какво?
— Каза, че ходила във Вашингтон през уикенда и трябвало да ви види.
— Кога и за какво?
Започнах да подписвам писмата.
— След малко ще дойде — отговори Роуз.
Вдигнах очи изненадано.
— Обади се от колата си и ми каза да ви предам, че била в района на Кингс Доминиън и щяла да бъде тук след двадесет-тридесет минути.
— Тогава значи е за нещо важно — промърморих аз, докато отварях картонена кутия със стъкла.
Обърнах се, свалих найлоновото покривало на микроскопа и включих осветителя.
— Не сте длъжна да зарежете всичко — каза Роуз, която винаги ме бранеше. — Не си е записала час и дори не попита дали можете да я приемете.
Сложих стъклото с материал за наблюдение на микроскопа и погледнах през окуляра, за да видя част от тъканта на панкреаса, чийто клетки бяха порозовели, бяха се свили и изглеждаха изтънели или увредени.
— Не забелязвам никакви токсини — казах на Роуз, като поставих друго стъкло върху поставката. — Освен ацетон. Това е отпадъчен продукт при неправилен метаболизъм на гликозата. В бъбреците се вижда хиперосмоларна вакуализация на проксималното тубуларно каналче на тристенните клетки. Което значи, че вместо да приличат на розови кубчета, те са станали светли, набъбнали са и са увеличени.
— Пак се занимавате със Съни Куин — каза Роуз загрижено.
— Освен това имаме клиничната анамнеза. Дъхът му е миришел на плодове, слабеел е, бил е постоянно жаден и е уринирал често. Всичко това е можело да бъде потиснато с инсулин. Но не че не вярвам на молитвите, противно на това, което е казало семейството му на репортерите.
Съни Куин беше единадесетгодишният син на родители, които вярваха в някаква религиозна система за лечение чрез вяра. Той бе умрял преди осем седмици и макар че бях наясно относно причината за неговата смърт, нямаше да напиша заключението си, докато не пристигнеха и останалите изследвания и резултати. Накратко казано, момчето бе умряло, защото не беше лекувано по медицинските предписания. Родителите му се бяха противопоставили остро на аутопсията. Излязоха по телевизията и ме обвиниха в религиозно преследване и че съм поругала тялото на детето им.
Роуз толкова пъти бе ставала свидетел на моето възмущение от това, че попита:
— Искате ли да им се обадя?
— Не е важно дали аз искам. Налага се.
Тя започна да се рови в дебелата папка с анамнезите на Съни Куин и ми записа един телефонен номер.
— Желая ви успех — каза тя и тръгна към вратата, която свързваше двете стаи.
Набрах номера със свито сърце.
— Госпожа Куин? — попитах аз, когато се обади женски глас.
— Да.
— Доктор Кей Скарпета е на телефона. Получих резултатите на Съни…
— Не ни ли причинихте достатъчно мъка вече?
— Предположих, че може да искате да знаете от какво е умрял синът ви…
— Нямам нужда да ми казвате нищо за сина ми!
Чух, че някой взе слушалката от нея и сърцето ми заби до пръсване.
— Аз съм господин Куин — каза мъжът, който се прикриваше като с щит зад религиозната свобода, след което бе разбрал, че е погубил сина си.
— Причината за смъртта на Съни е била остра пневмония, получена вследствие на остра диабетична кетоацедоза от диабетис милитус. Моите съболезнования, господин Куин.
— Всичко това е погрешно. Направили сте грешка.
— Няма никаква грешка, господин Куин. — Не казах нищо друго, за да не проличи гнева в гласа ми. — Мога само да ви посъветвам, ако при някое друго от по-малките ви деца се появят същите симптоми като при Съни, веднага да потърсите медицинска помощ. За да не се наложи да страдате по същия начин още веднъж…