Седнах в края на леглото и си събух обувките. По чорапогащника ми се беше пуснала бримка, свалих го и го изхвърлих в кошчето за боклук. Дрехите ми се бяха впили в тялото, защото ги бях носила твърде дълго, а си представих и каква воня от варени човешки кости се е пропила в косата ми.
— Дяволите да го вземат! — изругах аз тихо. — Що за шибан живот е това!
Съблякох си костюма, блузата и бельото и ги метнах върху таблата на леглото. Проверих дали съм завъртяла докрай топката на бравата и започнах да пълня ваната с вода, толкова гореща, колкото можех да издържа. Шумът от водата, която шуртеше, започна да ме успокоява и аз се потопих в пяната от шампоана, който мирише на узрели на слънце малини. Бях малко смутена, че ще идва Бентън. Как беше се стигнало дотам? Любовници, колеги, приятели, за каквито и да се смятахме, всичко се бе сляло в едно, като рисунка по пясъка. Нашата връзка приличаше на десен с нежни краски, преливащи една в друга. Той се обади, докато се сушах.
— Извинявай, че ти звъня толкова късно.
— Как си? — попитах аз.
— Ходи ли ти се до бара?
— Не и ако ще е там отборът на „Брейвс“. Нямам нужда от бурни изживявания.
— „Брейвс“ ли? — запита той.
— Защо не дойдеш в стаята ми? Имам барче.
— След две минути.
Бентън пристигна с обичайното си облекло — тъмен костюм и бяла риза. По изпомачканите му дрехи личеше, че е имал напрегнат ден, а имаше нужда и да се избръсне. Той обаче ме притегли в прегръдките си. Стояхме така дълго, без да говорим.
— Миришеш на плодове — прошепна той в косата ми.
— Всъщност, сега трябваше да бъдем в Хилтън Хед — промърморих аз. — Как така се отзовахме изведнъж във Филаделфия?
— Страхотна бъркотия.
Нежно се дръпна от мен и си свали сакото. Метна го на таблата на леглото и отвори малкото барче.
— Както обикновено ли?
— Само минерална вода „Евиан“.
— Добре, но аз се нуждая от нещо по-силно.
Той развъртя капачката на бутилка „Джони Уокър“.
— Впрочем, ще го направя двойно, а ледът да върви по дяволите.
Подаде ми минералната вода, а аз го гледах как извади стола зад бюрото и седна. Оправих възглавниците на леглото и се разположих удобно. Двамата се погледнахме отдалече.
— Какво не е наред?
— Обичайният проблем, който изниква, когато изпратят за някое разследване, освен Отряда за бързо реагиране и Федералното бюро — каза той и отпи от уискито си. — Радвам се, че съм пенсиониран.
— Не приличаш много на пенсиониран — казах аз с кисела усмивка.
— Така си е. Като че нямам достатъчно грижи с Кари. Извикаха ме за това убийство, а да ти кажа откровено, Кей, Отряда за бързо реагиране си има свои анализатори и не мисля, че Федералното бюро трябва да си пъха носа в цялата тази работа.
— Обясни ми нещо, което не разбирам, Бентън. Не знам как оправдават намесата си в това следствие, освен ако не решат да твърдят, че тази жена е убита от терористи.
— Защото то много наподобява убийството в Уорънтън — каза ми той. — Знаеше го. А и не беше трудно за началника на Отряда да извика щатските следователи и да им каже, че Федералното бюро трябва да направи всичко възможно, за да им помогне. Тогава ни поканиха и ето ме тук. Имаше двама агенти на мястото на пожара в по-ранните часове днес. Вече всички са се настроили едни срещу други.
— Така е, Бентън, а уж всички сме на една страна — казах аз и тази стара тема пак ме ядоса.
— Доколкото разбрах, един от агентите на ФБР отишъл на местопрестъплението във Филаделфия и изстрелял един деветмилиметров куршум, за да види дали Пепър ще го надуши. — Бентън бавно разклащаше уискито в чашата си. — Пепър, разбира се, не го надушил, защото още не му били дали команда — продължи той. — А на агента това му се сторило смешно и изтърсил нещо, че кучето нямало нюх и трябвало да го върнат там, откъдето са го взели.
— Що за глупак би направил такова нещо? — попитах аз раздразнено. — Имал е късмет, че полицейското куче не го е нахапало.
— Е, това е положението — продължи той и въздъхна. — Същата позната гадост. В добрите стари времена агентите от ФБР имаха повече ум, отколкото сега. Те не размахваха постоянно значките си пред фотоапаратите и не се заемаха със следствия, с които не могат да се справят. Притеснен съм. Дори нещо повече, вбесен съм, че тези новаци развалят и моята репутация наред с тяхната, и то след като съм работил двадесет и пет години там… Така е, но просто не знам какво да направя, Кей.