Утрото започваше да се прояснява. Небето бе нашарено във виолетово и бяло. Минавахме край земеделски райони. На места се виждаха скали от розов гранит, изтърбушени от пробитите в тях дупки от динамита, с който са взривявали масива, за да прокарат пътя. Парата, която се издигаше от езерата, ми напомни тенджерите с вряща вода, а когато минахме покрай високи заводски комини, от които се издигаше дим, се сетих за пожарите. Планините в далечината тънеха в сянка, а водните кули пъстрееха на хоризонта като цветни балони.
Пътувахме един час, докато стигнем до болницата „Лихай Вали“ — разпръснат бетонен комплекс от блокове, все още в строеж, с хангар за хеликоптери и първокласен център по травматология. Спрях на паркинга за посетители, а доктор Ейбрахам Герди ни посрещна в светлата си нова чакалня.
— Кей — каза той сърдечно и ми стисна ръката, — кой е предполагал, че ще ме посетиш един ден тук? А вие сигурно сте Бентън? Имаме много хубаво кафене. Искате ли кафе или нещо за ядене?
И двамата с Бентън отказахме учтиво. Герди беше млад патолог с черни коси и поразително красиви сини очи. Той беше минал през моя отдел като стажант преди три години и бе още съвсем нов в професията, затова рядко го викаха като експерт, чиито показания да имат тежест в съда. Но той беше скромен и добросъвестен, а тези качества бяха много по-ценни за мен, отколкото това да има опит, особено в този момент. И ако Герди не се бе променил, малко вероятно беше да е докосвал трупа, след като е разбрал, че ще идвам.
— Кажи ми докъде стигна с този случай? — попитах аз, като вървяхме надолу по широкия, излъскан сив коридор.
— Претеглих я, измерих я и започнах с външния оглед, когато ми се обади следователят по смъртните случаи. Щом каза, че Отряда за бързо реагиране ще се занимава с този случай и ти си тръгнала за насам, спрях да си давам зор.
В окръг Лихай имаше един назначен следовател по смъртните случаи, който решаваше кои починали да бъдат аутопсирани и после даваше заключение за причината за смъртта. За щастие, следователят беше бивш полицейски служител, който не се месеше на патолозите от съдебна медицина и обикновено се съгласяваше с решенията, които те взимаха. Но не беше същото в други щати или окръзи на Пенсилвания, където аутопсиите понякога се правеха върху масите за гримиране на мъртвите в погребалните бюра, а някои от следователите бяха в пълния смисъл на думата държавни служители, които не различаваха входното от изходното отвърстие на огнестрелни рани, пък и това не ги интересуваше особено.
Стъпките ни проехтяха по площадката на стълбището, а когато стигнахме в края й, Герди бутна двойните врати и се озовахме в склад, пълен с мукавени кутии и хора, които работеха с каски като тези на строителите. Минахме през още една част от сградата и тръгнахме по друг коридор към моргата. Тя беше малка, с розови теракотени плочки и неподвижно заварени маси от неръждаема стомана. Герди отвори шкаф и ни даде стерилно операционно облекло за еднократна употреба, найлонови престилки и ботуши за еднократна употреба. Облякохме всичко това над дрехите, обухме ботушите и си сложихме хирургическите ръкавици и маските.
Мъртвата беше идентифицирана като Кели Шепърд, тридесет и две годишна чернокожа. Беше работила като медицинска сестра в същата болница, където сега лежеше сред труповете. Бяха я сложили в черен чувал върху поставката в хладилната камера, в която този ден нямаше нищо друго, освен светли оранжеви пакети с проби за хирурзите и мъртвородени бебета, които чакаха за кремация. Превозихме с количката мъртвата до стаята за аутопсии и свалихме ципа на чувала.
— Направихте ли й рентгенови снимки? — попитах Герди.
— Да, и взехме отпечатъци от пръстите й, а зъболекарят направи скица на зъбите й вчера и ги сравни с рентгеновите снимки, които си е правила приживе.
С Герди отворихме чувала, отвихме чаршафите, после поставихме обезобразеното тяло под силната светлина на хирургическите лампи. Тя се бе вкочанясала и бе леденостудена, а очите й, които не виждаха вече нищо, бяха полуотворени върху окървавеното лице. Герди още не я беше измил и кожата й бе хванала коричка от тъмночервена кръв, а косата й се бе втвърдила като космите на четка за миене на чинии. Раните й бяха толкова многобройни и ужасяващи, че изглеждаха нанесени от човек, обзет от пристъп на бяс. Долових гнева и омразата на убиеца и си представих ожесточената й борба с него.