Мъжете я гледаха с възхищение. Но Кейтлин се чувстваше не на място. Тя реши да прекара вечерта, точно както Патрик й бе наредил — да наблюдава, за да може после да му разкаже всичко с най-малки подробности. Кейтлин намери идеална позиция — тапицирано в златист брокат кресло в уединен ъгъл.
Но самотата й неколкократно бе нарушена от стюарда, който сякаш чувстваше специално задължение да пълни чашата й с шампанско.
За човек, който рядко пие алкохол, шампанското беше леко зашеметяващо. И когато този човек беше лишен от дълбок сън заради кошмари за призраци и дяволи, ефектът беше още по-силен… и изненадващо приятен.
Зрението на Кейтлин се замъгли. Танцуващите се превърнаха в движещи се, пастелни дъги, обвити в лилава мъгла. Мислите й се пренесоха в миналото. Тя си представи майка си — най-ярката дъга от всички, която танцува в обятията на любимия си. Майкъл. Силен, чернокос, елегантен и изискан. Прекрасен. Почтен. Мъж, който обича силно и завинаги, а не кръвожадният фантом от кошмарите й.
Кейтлин се закле, че той никога повече няма бъде ужасният образ от сънищата й. Надяваше се и искаше да бъде така. Отсега нататък Майкъл щеше да бъде само принцът от приказките на Маги.
После мислите й се насочиха към една по-скорошна нощ на романтика и шампанско — празникът на Свети Валентин, когато Кейтлин бе научила тайната на Патрик…
От десетилетия през февруари в Бостън не бе валял толкова много сняг. Кейтлин караше втората година от специализацията си по хирургия.
Наставник й беше Патрик Фолкнър. Той беше великолепен. И богат. Но това нямаше значение за нея. Най-важното беше компетентността му на хирург, която беше изумителна, и всеотдайността му към пациентите.
В продължение на осемнайсет месеца Кейтлин и Патрик често оперираха заедно. Съвпаденията в графиците им бяха вълнуващи за нея. Патрик беше най-добрият. И ако имаше нещо против да наблюдава млад, макар и изключително добре подготвен теоретично специализант, той с нищо не го показа. Патрик не изчезваше по време на почивките, за да побъбри с колеги, а оставаше с Кейтлин и я придружаваше до библиотеката, където четяха заедно, или до кафенето. И непрекъснато разговаряха, сякаш Кейтлин все пак го интересуваше.
Може би Патрик се чувстваше в безопасност с нея. Тя не любопитстваше, за да разбере нещо за личния му живот.
Но Кейтлин забелязваше безпокойството в привидно спокойните му тъмносини очи. Имаше и обаждания късно през нощта, след които Патрик беше разсеян и напрегнат. А наскоро златният венчален пръстен изчезна от ръката му.
И после Патрик стана по-спокоен. Отпусна се. Сякаш изпитваше облекчение.
Но в онзи петък през февруари той съвсем не беше спокоен, а изглеждаше ядосан.
— Искам услуга, Кейтлин. Да прегледаш един пациент.
— Разбира се, Патрик.
Двамата непрекъснато искаха един от друг такива услуги. В това нямаше нищо необичайно и Патрик винаги се усмихваше и я питаше за мнението й.
Но сега той не се усмихваше. Очите му изглеждаха по-тъмни от всякога, мускулите на лицето му бяха напрегнати, а в гласа му се долавяше нотка на извинение.
— Сложен ли е случаят? — попита Кейтлин.
— Много.
— Какво е…
— Главното оплакване ли? Всъщност тя твърди, че са две. Бучка на гърдата и болки в таза. Но не ми трябваш като консултант, Кейтлин, а като придружител.
Без да добави нищо повече, Патрик я заведе в кабинета за прегледи.
— Това е доктор Кейтлин Тейлър, Гейбриела. Кейтлин, това е Гейбриела Сейнтджон.
В ситуацията нямаше нищо обикновено. Нито в Гейбриела Сейнтджон. Тя беше поразително красива, несъмнено ядосана и гола. Гейбриела бързо смъкна надолу нощницата си. Но нищо, дори гневът й, не можеше да помрачи красотата й и беше съвсем ясно, че тя няма намерение да го сдържа.
— Какво прави тя тук, Патрик?
— Доктор Тейлър ще асистира при прегледа.
— Ще асистира? Откога започна да се нуждаеш от помощ, когато ме преглеждаш, Патрик?
Кейтлин предположи, че ядосаната красавица не е съпругата на Патрик. Но може би Гейбриела беше причината той вече да не носи венчалния си пръстен. В такъв случай, ако Гейбриела Сейнтджон бе разбила брака му, тогава и взаимоотношенията между Патрик и нея бяха охладнели.
— Не я искам тук, Патрик.
— Тя ще остане, Гейбриела, иначе няма да има преглед.
— Това е небрежно отношение към пациент. Ужасно съм притеснена, че съм болна и имам рак, а ти отказваш да ми помогнеш. Питам се какво ли би казал завеждащият хирургията за такова нехайство.
— Ще каже, че идеята е страхотна. Ако открия нещо обезпокоително, колкото и да е незначително, доктор Тейлър ще те прегледа отново и също ще каже мнението си. Не можеш да искаш повече.