Докато четеше романа, Кейтлин непрекъснато мислеше за близнака Фолкнър, когото не познаваше.
Тя бе решила, че Джеси съвсем не е красив и умен като брат си и е физически непривлекателен и необщителен. Но в душата му явно тлееше страст, на която даваше отдушник в романите си.
Страстта на Джес Фолкнър беше тиха, но ожесточена, сериозна и силна. Същата, каквато Кейтлин изпитваше, когато спасяваше болни сърца. Всъщност Джеси много повече приличаше на нея, отколкото на Патрик.
„Синя луна“ загатваше за още прилики между Кейтлин и Джеси. И двамата бяха самотни същества, които обаче притежаваха изумителната способност да си представят чудесата на любовта.
Но може би Кейтлин грешеше в преценката си.
Е, довечера щеше да разбере що за човек е Джеси.
Полетът от Хонолулу се забави заради бурята и късно следобед самолетът най-после кацна в Мауи, където вече се здрачаваше. Шосето бе станало опасно.
Кейтлин бе обещала на Тимъти Аскуит, че ще внимава. Това означаваше, че няма да пътува, след като се стъмни. Разбира се, за Кейтлин тесният планински път в скалите беше рискован по всяко време на денонощието. Тя рядко шофираше. Апартаментът й се намираше срещу болницата, а „Ариел“ — през три пресечки.
Но мисията й не търпеше отлагане. Кейтлин бе отишла твърде далеч и беше важно да завърши пътуването си тази вечер, докато още имаше рожден ден и магията на океана не бе изчезнала.
Ръцете й бяха толкова силно вкопчени във волана, че заплашваха да се схванат. Очите й пареха от непрестанното взиране в дъжда. Но тя продължи да кара, докато стигна до Капалуа, Пайнапъл Хил и още по-нататък.
По хлъзгавото стръмно шосе нямаше други превозни средства.
Фаровете на колата й пронизваха мрака пред нея, докато най-сетне Кейтлин зави по частния път към дома на Джеси Фолкнър.
В лишеното й от сън съзнание започнаха да се появяват обезпокоителни картини от „дома“ му. Вероятно беше нещо като средновековен замък с влажни подземия. Или нещо по-скоро в стил Франкенщайн. А може би зловеща хижа, подходяща за самия граф Дракула, с ковчези във всяка стая.
Тимъти Аскуит би я предупредил, че ще види ексцентрична архитектура. Но той бе посетил къщата през деня. А дори най-зловещият готически замък би изглеждал приказен на ярката дневна светлина. Тимъти Аскуит сигурно нямаше представа за драстичната промяна, настъпваща с падането на мрака и плющенето на дъжда.
Какво ли пишеше Грейдън Слейк в момента? Дали описваше най-потресаващия ужас или най-буйната страст?
Изведнъж светът се промени и стана светъл. Блеснаха ослепително ярки прожектори.
Кейтлин видя масивна порта. На колоната вляво имаше домофон. Имаше ли и камери? Дали Джеси Фолкнър изучаваше лицето й?
Да, Кейтлин имаше чувството, че той я наблюдава.
Тя усещаше как Джеси Фолкнър я преценява и не я одобрява. Той виждаше тъмните кръгове около очите й, изопнатата кожа на лицето й и побелелите ръце, вкопчени във волана.
Щеше ли да се смили над нея и без да задава въпроси, да я пусне да влезе в имението му? Или щеше да се наложи Кейтлин да обяснява по домофона защо е дошла?
Отговорът дойде бързо. Любопитството на Джеси явно бе разпалено. Или може би инквизицията очи в очи му допадаше повече. В подземието. Където всички натрапници бяха изтезавани, докато признаят всичко.
Каквато и да беше причината, желязната порта се отвори и затвори със зловещ трясък, след като Кейтлин влезе.
Сърцето й започна да бие като обезумяло. Обзе я първичен страх, макар че в онова, което видя, нямаше нищо страшно. Светът отново се промени. Ярките прожектори отстъпиха място на златистата светлина на лампи, разположени сред море от разлюлени от вятъра палми. Пътят лъкатушеше през градина, където цъфтяха тропически цветя и храсти във всевъзможни багри.
Кейтлин най-после видя къщата на Джеси Фолкнър. Не беше средновековен замък. Нито уединена цитадела на луд учен или мрачното жилище на принц вампир.
Дългата бяла сграда приличаше на наниз от перли сред дъга от цветя.
Кейтлин спря колата пред зелените стълби, водещи към входа на къщата, успя да откопчи пръсти от волана, угаси двигателя и фаровете и отвори вратата.
После излезе на дъжда.
И в същия миг го видя.
Силует без лице. Фигурата беше слаба, стройна, елегантна, властна, с магнетично излъчване.
Но вероятно на лицето му имаше белези и беше толкова обезобразено, че никоя жена не би пожелала този мъж дори в най-тъмната нощ.
Той започна да слиза по стъпалата и се показа на светлината. Лампата освети първо косите му — черни, гъсти и лъскави. После озари лицето му.
Нямаше белези. Класическите му черти бяха като изваяни от скулптор. Безупречни. Поразително красиви…