— И биопсията не изисква операционна. Всеки кабинет ще свърши работа, Кейтлин. В клиниката по хематология несъмнено има свободни стаи. Особено в петък вечерта или в събота сутринта, нали?
— Да — с нежелание потвърди тя.
— Ти не искаш да ми вземеш костен мозък, нали?
— Не. — Кейтлин не можеше да си представи, че ще забие игла в таза му и без анестезия ще изтегля спринцовка след спринцовка костен мозък.
— Добре.
— Добре?
— Да. Но Стивън вероятно ще се нуждае от асистент.
— Да. Ще бъда там.
Кейтлин не умееше да лъже. Но докато Джеси й отваряше вратата и изваждаше багажа й, тя изпита удоволствие от победоносната мисъл: „Уча се да лъжа, Джеси, и успявам.“
Истината беше, че Кейтлин нямаше да бъде там, докато му взимат костен мозък. Стивън нямаше да позволи да извършат процедурата без упойка и извън операционна зала, затова щеше да присъства друг асистент. Кейтлин щеше да седи в апартамента си и да чете романите на Грейдън Слейк, които щеше да намери по време на едночасовия престой в Хонолулу.
17.
Център по бихейвиористки науки
Сиатъл, Вашингтон
Двайсет и девет години по-рано
— Той е крадец.
Това беше обикновен факт. Но на Стюарт Фолкнър съвсем не му беше лесно да го произнесе. Ставаше дума за деветгодишния му син. Стюарт не беше в състояние да каже: „Синът ми е крадец.“ Всъщност нито Стюарт, нито Роузмари Фолкнър смятаха Джеси за свой син.
— Крадец — с окуражаващо спокойствие повтори известният детски психолог. Спокойствието му бе придобито от дългогодишния опит с разтревожени родители. Но окуражителността му беше искрена. Дребното провинение на деветгодишното момче не би трябвало да предизвиква силно безпокойство. Ако кражбата беше единственото притеснение на тези родители, те не трябваше да идват чак от Кънектикът, за да се консултират с него, специалистът по малолетните престъпници. — Моля ви, кажете ми кога започна това поведение и какво е откраднал.
— Преди години — отговори Роузмари, без да споменава, че според нея Джеси винаги си е бил крадец. Този престъпен живот бе започнал още в утробата й, когато Джеси крадеше от Патрик жизненоважни хранителни вещества.
Роузмари знаеше, че подобна изповед би прозвучала емоционално и нелепо, както и описанието на Джеси като бебе — мълчалив и сдържан, сякаш изпитваше презрение към героичните усилия, които се полагаха за недохранения му близнак, Роузмари дори си въобразяваше, че в родилното отделение е станало объркване и Джеси принадлежи на други родители.
Разбира се, този сценарий беше въображаем, защото докато Патрик се бореше за живота си в интензивното отделение, Джеси беше единственото друго новородено бебе в болницата. Но въпреки това как иначе би могло да се обясни присъствието на Джеси в дома на семейство Фолкнър?
Стюарт Фолкнър беше наследник на огромно богатство. Както и Роузмари, по баща Уилямсън. Много поколения и от двете страни бяха аристократи. Но Джеси… Тъмнозелените му очи блестяха от безумие и дългите му черни коси бяха вечно разрошени. Той си служеше с лявата ръка — недодяланост, присъща на езичник, а не на благородник. А поведението му драстично се различаваше от държането на семейства Фолкнър и Уилямсън.
Но Джеси беше тяхно дете. Крадец. А може би и нещо по-лошо.
— Отначало крадеше само от нас — продължи Роузмари. — Ключове, пари, дребни предмети и бижута. Сега намира за по-забавно да ни поставя в неудобно положение, като краде от кварталните магазини.
— Забавно? — попита психологът.
— Това е игра, една от многото, измислена, за да ни дразни. Не са го хващали. Нещата, които крадеше от нас, се появяваха отново като по чудо, точно където трябваше да бъдат. И когато краде от кварталните търговци, Джеси им връща всичко, като твърди, че забравил да плати.
— А дали наистина не е така?
— Не. — Тонът на Роузмари беше властен, като нея самата. — Едно деветгодишно хлапе не може да купува цигари, алкохол и списания като „Плейбой“.
— И какво става, когато му направите забележка?
— Свива рамене. Сякаш пита защо го безпокоим. Но, докторе, не сме дошли при вас, защото Джеси е крадец. Ние го знаем и сме се примирили. Тук сме заради Патрик. Тревожим се, че Джеси може да го нарани.
— Правил ли го е?
— Не.
— Джеси проявявал ли е насилие? Към вещи? Или към животни?
— Не. Но имаше пожар.
— Разкажете ми за това.
— Беше преди три години. — Стюарт се намръщи. — Едва наскоро осъзнахме колко е сериозно положението, когато прочетохме статия в „Ню Йорк Таймс“. Палежите предсказвали, че когато пораснат, децата, които са ги предизвикали, стават убийци.