Години по-късно, когато стана самоук специалист по медицина, Джеси Фолкнър разбра, че сътресението от удара бе накарало брат му да се обърка и да се бори, а посттравматичният шок — реакцията на мозъка към атаката на мачтата — е предизвикал конвулсиите.
Но тогава, в онзи юлски ден в езерото, Джеси изпита само ужас и безпомощност. Той отчаяно се замоли на Бог.
Стори му се, че мина цяла вечност, докато се мъчеше да задържи главата на Патрик над водата и с любовта си да успокои силно треперещите му крайници. Но пристъпът не спираше и Джеси започна да чувства, че страданието ще бъде за него. Единственото човешко същество, което обичаше, щеше да умре и за всичко щеше да бъде виновен той — Джеси.
Трябваше да каже на Патрик, че ще завива. Това беше основно правило в плаването, към което Джеси винаги се бе придържал, макар че не беше необходимо да го прави, когато беше с Патрик, защото двамата разбираха намеренията си, без да говорят.
Но в този ден Джеси не бе усетил, че Патрик ще се изправи. Нито Патрик бе доловил промяната в курса на платноходката. В този ден на помирение Джеси бе толкова развълнуван, че не беше в състояние да говори.
Пристъпът на Патрик премина. Заобиколи ги флотилия от скъпи яхти. Но вцепенението, което замени конвулсиите, изпълни Джеси с още по-силен страх. Патрик лежеше неподвижен. В безсъзнание. Устните му бяха посинели, а дишането — затруднено и неравномерно.
Години по-късно Джеси щеше да научи, че това е посткомоционен синдром, но тогава…
— Съжалявам — прошепна той, докато пренасяха Патрик на една от другите яхти. — Патрик! Съжалявам.
Извинението на Джеси бе чуто от същите младежи, които предишната вечер бяха станали свидетели на скарването между братята. Заключението им беше, че ако погледите можеха да убиват, Патрик Фолкнър щеше да е мъртъв. Сега драмата бе стигнала до апокалиптичен финал. Никой не видя, че мачтата се завъртя, точно когато Патрик се изправи. Но всички чуха ужасния звук, когато мачтата се строполи върху главата му и видяха покъртителната пантомима, която последва — Патрик пада във водата, докато се опитва да избегне убийствената прегръдка на Джеси, и борбата в езерото, по време на която Джеси се опитва да удави брат си.
Стюарт и Роузмари научиха последни за случилото се. Най-близките им приятели, Ленора и Доминик Сейнтджон, им съобщиха потресаващата новина. Нито Ленора, нито Доминик бяха видели инцидента, защото играеха тенис. Но дъщеря им Гейбриела беше сред множеството млади хора, които бяха станали свидетели на всичко. Тя бе чула и признанието на Джеси — извинението към умиращия му брат.
Никой не обвини открито Джеси, че се е опитал да убие брат си. Дори родителите му.
Никой не се осмели да го направи.
Пък и не беше необходимо.
Джеси носеше вината си като окови. Тежестта беше толкова огромна, че той полагаше неимоверни усилия да ходи с изправени рамене. Невидим обръч стягаше гърдите му толкова силно, че едва дишаше. Някои хора виждаха обнадеждаващ знак в очевидните му угризения. Може би, в края на краищата, имаше вероятност Джеси да се промени и да стане добър. Но онези, които се осмеляваха да се приближат достатъчно, за да видят очите му, не споделяха този оптимизъм. Там те съзираха мъка, граничеща с гняв, и ярост, близка до безумие.
Може би мъката означаваше вина. Но вероятно беше нещо друго — гняв, че планът му за убийство се е провалил.
Роузмари и Стюарт забраниха на Джеси да посещава брат си в интензивното отделение и преди Патрик да се прибере вкъщи, Джеси бе изпратен в „Брукфийлд“.
„Брукфийлд“? — недоумяваше Патрик. Името беше познато. Родителите му често заплашваха Джеси, че ще се озове там, ако не се държи добре. — Защо?
— Знаеш защо, миличък.
— Защото се скарахме? Аз бях виновен, а не Джеси, И не беше нищо особено.
— Но имаше толкова сериозни последици, Патрик.
„Да — помисли си той. — Но стигнахме до помирение. До примирие. До един идеален ден в езерото. А после?“ Патрик не си спомняше нищо.
— Какво се е случило? Кажете ми. Моля ви.
Стюарт и Роузмари нямаха избор. Ако Патрик не го чуеше от тях, други щяха да му го кажат.
Ето защо, внимателно и нежно, те казаха на сина си, че брат му, когото толкова много бе обичал, се е опитал да го убие.
— Това не е вярно!
— Вярно е, миличък. Много съжаляваме, Патрик. Знаем колко много го обичаше.
— Обичал? Но той не е мъртъв. Не говорете така, сякаш е умрял. — „Любовта не е мъртва. Аз обичам Джеси. Макар че той е искал да умра.“ Беше ли възможно? До онази нощ на плажа Патрик не бе познал силата на гнева на Джеси. „Може би изобщо не познавам Джеси. Може би… Не!“ — Не вярвам, че Джеси е направил онова, което казвате. Не мога да повярвам.