— Чувствам се добре, Стивън.
— Повярвай ми, Джеси, след известно време няма да е така. Загубата на кръв ще ти се отрази, да не говорим за рязкото спадане на хематокрита.
— На колко, Стивън? На трийсет-четирийсет? Това е далеч от осемнайсет.
— Да, но хематокритът на Патрик не е спаднал на осемнайсет за една нощ. Организмът му е имал време да се приспособи. Няма да продължа да ти взимам костен мозък, докато хематокритът ти стане осемнайсет. Пък и в резултат на снощното преливане на кръв, хематокритът на Патрик вече не е осемнайсет.
— Може да му е нужно още кръвопреливане.
Това беше истина и тримата го знаеха. Периодът от трансплантацията до приемането от организма продължаваше различно, обикновено няколко седмици. А междувременно, ако хематокритът на Патрик отново спаднеше застрашително, той щеше да се нуждае от още количества от кръвта на Джеси.
— Може би — съгласи се Стивън.
— В такъв случай ще ми се обадиш.
— Да — усмихна се Шеридан, после, когато отново се залови за работа, стана сериозен.
Никой не пророни дума до края на процедурата. Най-после всичко свърши.
Стивън извади троакара от бедрената кост на Джеси и отиде в лабораторията. Кейтлин притисна стерилна марля до раната. Двамата останаха сами.
Тя го докосваше. Тесният кабинет сякаш се смали още повече и стана невероятно интимен.
— Готово — каза тя, махна марлята и се увери, че мястото на биопсията вече не кърви, после сложи лепенка. — Ще отида да изхвърля марлята. Добре ли се чувстваш?
— Да.
— Хубаво. Ей сега ще се върна.
Кейтлин излезе и взе няколко одеяла от автоклава. Джеси се нуждаеше от затопляне след загубата на кръв и шока.
Но тя знаеше, че няма да успее да го убеди да остане в болницата.
— Какво правиш? — учуди се Кейтлин, когато се върна в стаята.
Джеси бе станал от леглото.
— Обличам се — отговори той.
— Не може.
— Напротив — възрази Джеси, закопчавайки колана си. — Може и да не съм разбрал правилно, но като излезе от кабинета, помислих, че ме оставяш сам, за да се облека.
— Трябва да лежиш. Поне няколко часа, докато кръвта се съсири и…
— Какво?
Тя смяташе да спомене за болката. Но спорът по този въпрос с Джеси Фолкнър, беше напразно усилие.
— Стивън не ти ли каза?
— Да. Каза ми. Но трябва да хвана самолета.
— Самолет?
— Мисля да се върна в Мауи. Нали си спомняш за бъдещата госпожа Лъвица?
— Днес ли ще пристигне?
— Не. Но скоро.
— Наистина трябва да прекараш деня в леглото.
Зелените му очи блеснаха.
— Съблазнително предложение, докторе. Но се боя, че имам задължения на друго място. — „Орисан съм да бъда сам. Така трябва“, помисли си Джеси. — Е, Кейтлин, тръгвам.
— Пеша ли ще отидеш до хотела?
— Само ще прекося улицата.
— Може би трябва да дойда с теб.
Джеси се усмихна.
— За да бъдеш сигурна, че кръвта ми няма да изтече по пътя? Много благородно предложение, докторе. Но не е необходимо. Макар че имам един въпрос, преди да тръгна.
— Да?
— Познаваш ли доктор Франк Фаръл?
— Да, той ми е колега. Работим заедно. Защо?
— Чел съм някои от статиите му. Струва ми се, че имат висока научна стойност. Но аз, разбира се, не съм лекар.
— Франк е страхотен както като хирург, така и като учен изследовател. Можеш спокойно да използваш в книгите си онова, което е написал.
Кейтлин можеше да добави, че специалността на Фаръл е детска сърдечна хирургия. Но стаята сякаш отново се смали. Колкото и хладнокръвен и безучастен да изглеждаше Джеси, тя долови безпокойството, обаянието и топлотата му.
— Хубаво. Благодаря. Е, Кейтлин, тръгвам.
Той излезе. След няколко минути Кейтлин се втурна към остъкления пасаж, водещ към едно от крилата на болницата и се вторачи в двойните врати, през които Джеси щеше да напусне сградата.
Той се появи. Вървеше нормално, без да залита. Дори не накуцваше.
Приличаше на лъв. Дивите животни и особено царят на джунглата не показваха слабост. Сякаш предпазвайки се от невидим хищник, Джеси гордо прикриваше болката си.
„Почакай, Джеси. Не си отивай!“
Кейтлин едва не хукна след него. Но разумът надделя.
Тя бе чела романите му, но това не означаваше, че е като героините му. Каква ли щеше да бъде реакцията му, ако побегнеше след него? Зелените му очи сигурно щяха да блеснат от изумление.
Но очите му бяха блеснали многозначително и интимно, когато Кейтлин спомена, че Джеси трябва да прекара деня в леглото.
Това беше шега. Той й се присмиваше. Тя вече бе започнала да разбира Джеси Фолкнър.