Той искаше да си тръгне.
Ако бе останала на борда на „Кралица Елизабет II“, Кейтлин щеше да слезе в Ню Йорк тази сутрин. В девет часа щеше да се качи на самолета и в тринайсет да се появи в болничната стая на Патрик.
И тя направи точно така.
— Кейтлин.
— Здравей.
— Връщаш се рано.
— Не. Точно навреме. Успях веднага да хвана самолет. Нямах намерение да пропусна това.
Тя посочи тъмночервената кръв, която се вливаше в бялата му ръка.
Патрик беше ужасно блед и приличаше на смъртник. Но се усмихваше.
— Е, Кейтлин, как мина пътуването?
— О, страхотно. Разбрах защо хората се пристрастяват към морските пътешествия. Но стига сме говорили за мен. Как си?
— Въпреки окаяния ми външен вид, се чувствам отлично. Трансплантацията беше огромна изненада.
— Чудесно!
— Да. Изпълнен съм с надежда.
— И аз. И Стивън. — Кейтлин наклони глава на една страна и закачливо добави: — Брадата много ми харесва, Патрик.
— Ще се избръсна, щом свърши кръвопреливането. Тромбоцитите ми са достатъчно, за да се справят с кървене от порязване при бръснене.
Брадата му придаваше по-жизнен вид. Без нея, Патрик щеше да изглежда досущ като покойник.
Кейтлин се сети за найлоновия плик, който стискаше в ръка. Как можа да забрави? Дланта й пулсираше от вкопчените в плътта пръсти.
— Нося ти подарък — каза тя. — Малък спомен от „Кралица Елизабет II“.
— Благодаря.
— Колко си учтив, Патрик!
Кейтлин извади овална тенекиена кутия с висококалорични, сладки бисквити и му я подаде.
— Благодаря — повтори Патрик.
— Е, Патрик, ще ме съдиш ли?
— Да те съдя?
— Защото казах на Аманда.
— Не. Направи чудесно, че й каза.
„Чудесно“, помисли си Кейтлин. Аманда обичаше да употребява тази дума. Беше странно, че сега я чува от устата на Патрик.
— Аманда знае ли за трансплантацията?
— Не знам. Вероятно не. Ти си първият ми посетител. Но не след дълго цялата болница ще научи.
— Тогава мога да й кажа?
— Разбира се.
Патрик очевидно хранеше надежда.
20.
Болница „Мемориъл“, Уестуд
Събота, 27 април
— Доктор Тейлър. — В гласа на оператора на пейджърите прозвуча неподправена обич. — Добре дошли!
— Благодаря, Дарла.
— Официално още не сте се върнали, нали? В графика ни пише, че ще бъдете на работа в понеделник.
Дарла не покровителстваше всеки лекар. Но според нея Кейтлин Тейлър работеше твърде много. И в момента Кейтлин беше в кабинета си и преглеждаше пощата.
Имаше само едно съобщение.
Сценарият на „Крадец на сърца“ още не бе пристигнал. Това, разбира се, не беше трагедия. Официално Кейтлин още беше в отпуск. Ако искаше, тя можеше да обиколи книжарниците, да намери романите на Грейдън Слейк и да ги прочете част от тях до понеделник.
Книгите му бяха осемнайсет, без да се брои „Снежният лъв“, Кейтлин бе прочела четири от еротичните му трилъри и бе гледала филма по книгата за деца.
— Официално още не съм се върнала, Дарла. Но ако ти трябвам…
— Ще те намеря.
— Добре. Между другото, опитвам се да открия доктор Прентис. Знаеш ли къде е?
— Да. Тя е с пациент в Севън Уест. Да ви свържа ли?
— Не. Благодаря. Ще мина оттам.
Севън Уест беше заключеното отделение на „Мемориъл“, където държаха пациенти, които бяха опасни за себе си и за другите, проявяваха склонност към самоубийство или убийство или бяха психопати и трябваше да бъдат наблюдавани.
От време на време психиатрите викаха Кейтлин за консултация, защото хората с психични заболявания често имаха проблеми със сърцето като всички останали. Кейтлин винаги изпитваше страх, когато отиваше там.
Тя не се боеше от пациентите, а от тежкото им положение — затворени и заключени… също като човека в остъкленото бунгало, пред което се издигаше висока зелена ограда с остри шипове.
„Джеси Фолкнър замина. Все едно не е бил тук. Не и за теб.“
Вратата на Севън Уест беше метална и масивна и имаше прозорче, през което дежурният виждаше посетителите.
— Здравейте, доктор Тейлър. Очакваме ли ви?
— Не. Търся доктор Прентис.
— Тя е при един младеж. Казаха, че бил добър ученик и изключително примерен. Но в момента не е на себе си. Дъхът му мирише на алкохол, но явно е взел и синтетичен хероин. Можете ли да повярвате, че го наричат „ангелски прах“? Кой ангел би дал такава отрова на някого?
Кейтлин не знаеше отговора на този въпрос, но си представи един друг ангел — състрадателната й приятелка, която се грижеше за изпадналия в психоза младеж.
Такива пациенти, особено мъжете, представляваха голяма заплаха за жените. Макар да бяха загубили връзка с реалността, те продължаваха да се придържат към възгледите си за живота. И ако схващанията им включваха омраза към жените, всяка жена в близост до тях, беше изложена на риск.