Патрик забави крачка и спря, преди тя да разбере, че е там. Аманда стоеше в коридора пред стаята му. Но явно нямаше намерение да потропа на вратата. Нито щеше да влезе при него посред нощ.
Но какво правеше Аманда там?
Пръстите й докосваха името му, гравирано на металната плочка на вратата.
Тя докосваше неодушевени предмети и невинни същества. А хора? Мъже? Патрик? Аманда едва не го бе докоснала, когато ноктите на котенцето й одраха дланта му.
Може би наистина щеше да докосне Патрик, ако го видеше, че умира пред очите й.
„Вече не умирам, Аманда, и този ден е необикновен.“ Патрик сякаш усещаше как костният му мозък приема клетките на донора. Разбира се, това беше илюзия, фантазия за добро здравословно състояние, породена от трансплантацията предишната нощ.
Но преди два часа Патрик се бе почувствал толкова добре, че се облече и тръгна да обикаля тъмните коридори.
Отначало скитането му не беше безцелно. Патрик търсеше донора. Онзи щедър човек беше някъде там и спеше в болничното си легло, възстановявайки се след дарението, което бе направил. Или може би беше буден и изпитваше силни болки.
При всички случаи Патрик щеше да разбере, когато се приближеше до стаята му. Клетките във вените му щяха да усетят близостта на събратята си.
Но Патрик не почувства нищо, освен, разбира се, благодарност, и бавно продължи да се разхожда. Той видя в нова светлина медицинския център и се закле да цени прекрасните мигове в живота, така както се бе научил да се наслаждава на носталгичните моменти на приближаващата се смърт.
Патрик можеше да броди по коридорите цяла нощ и да се възхищава на танца на дъждовните капки по стъклата на прозорците.
Но внезапно обзелото го безпокойство го накара да се върне в стаята си.
И сега разбра защо.
Аманда бе дошла да докосне табелката с името му и после да се прибере в дома си, при пухкавото котенце, което я чакаше.
„Не си отивай, Аманда.“
— Здравей.
— О, Патрик!
„Не си отивай, Аманда!“
— Здравей, Аманда.
— Кейтлин ми остави бележка.
— Споменала ли е, че приличам на скелет?
— Не. Аз… Ти…
— Наистина приличам на скелет. Но поне вече нямам брада. И скоро ще напълнея.
— Добре ли мина трансплантацията?
— Много добре. Не положих никакви усилия. Изключително щедра постъпка от страна на донора.
— Убедена съм, че е бил щастлив да го направи.
„А ти щастлива ли си, Аманда?“
— Можеш ли да останеш за малко?
— Ами… — Тя наведе глава.
— Ела с мен, Аманда. Знам идеално място, откъдето да наблюдавам дъжда. Ще ти го покажа, а ти ще ми разкажеш как е минал денят ти.
Идеалното място беше така наречената Приемна, която се намираше на осмия етаж на Института по сърдечни заболявания и бе оазис на спокойствието и изискаността — свят, изолиран от суматохата и трагедиите в болницата. Там членовете на персонала почиваха, бъбреха и пиеха кафе.
Патрик и Аманда се приближиха до остъклената стена.
— Колко е красиво — прошепна тя, когато видя светлините на лъсналия от дъжд Лос Анджелис.
— Да. Кейтлин трябва да ти е оставила бележката преди няколко часа.
— Така е. Току-що ми я дадоха. Бях с пациент в Севън Уест.
— Сигурно вече е по-добре.
— Да.
— Не си много уверена, Аманда.
„Не, съвсем не съм уверена — помисли си тя. — Трябва да направя нещо, така че Патрик да разбере колко е невъзможна връзката между нас.“
— За пациента съм сигурна, че е добре. Но има една друга пациентка, лекарка, за която се безпокоя. На външен вид е съвсем… нормална. Но всъщност едва се крепи. Стига да е в това състояние, всичко ще е наред. Тя е преодоляла много неща, и би трябвало да е доволна.
— Но не е?
— Доволна е. Но понякога се пита дали да предприеме следващата стъпка. И не може.
— Сега говориш уверено, Аманда.
— Да. Питам се дали да ти разкажа за нея.
— Разбира се.
„Разкажи ми за лекарката, която е постигнала толкова много и въпреки това още се страхува. Разкажи ми за себе си, Аманда.“
Патрик разбра, че пациентката е Аманда. Тя искаше той да знае това. Но трябваше да се преструва и да се дистанцира, все едно двама лекари безпристрастно обсъждат пациент.
Но дали наистина Патрик можеше да бъде безпристрастен?
— Разкажи ми всичко за нея, Аманда.
Тя кимна и се обърна към тъмното помещение.
Патрик искаше да вижда лицето й, докато разговаряха. Но ако Аманда се нуждаеше от мрак, за да сподели най-съкровените си тайни, той нямаше нищо против. Но тя се приближи до газовата камина, сякаш искаше светлината да озари истините, които се готвеше да разкрие, и я включи.