Пред камината имаше удобен диван. Но Аманда предпочете да седне на един от столовете и се вторачи в изкуствените пламъци.
Патрик се настани на стола до нея. Двама лекари, които обсъждат случай.
— Тя се казва Шери. Сега има друго име, но винаги ще си остане Шери. Родена е в Лас Вегас. Бренди, майка й, беше танцьорка в казино. „Бренди и Шери — обичаше да казва майка й, — двете най-опияняващи момичета в града.“ Никоя от двете не знаеше кой е бащата на Шери. Забременяването несъмнено беше грешка, въпреки че Бренди никога не призна това пред Шери. Бренди прие дъщеря си като част от живота си, която никога не поставяше под съмнение. Но Бренди не беше готова да бъде майка, макар да беше на двайсет и четири години, когато Шери се роди.
— Двайсет и четири — повтори Патрик. — Шери вероятно е била на същата възраст по време на специализацията си. — „През онази година, през която Шери, или Аманда, е изваждала на белия свят бебета и е спасявала живота им.“
— Да — прошепна Аманда. — Двете са били много различни, нали? Шери беше по-умна и способна от Бренди. Но това не е най-важното. И Бренди беше умна, схватлива и с богат житейски опит. Но някак откъсната от реалността. Тя гледаше на Шери като на детска играчка, кукла, с която може да си играе, когато е в подходящо настроение. Оставяше Шери сама от най-крехка възраст. В какви неприятности би се забъркала една кукла? И какви грижи би искала?
— Любов, Аманда.
Тя долови нежността в гласа му и за миг теменуженосините й очи блеснаха, сякаш в сърцето й изведнъж се разпали отдавна забравен въглен. Но пламъкът беше слаб.
— Мисля, че Бренди обичаше Шери, макар и по свой начин. Но не разбираше страховете й.
— Страхове?
— Страхове и тревоги. Първият, който си спомняше, беше страхът от височини. Апартаментът им беше на осмия етаж. Шери лесно можеше да стигне прозорците, които често бяха оставени отворени. Знаеш ли от какво се страхуват най-много страдащите от акрофобия? От това, че може да решат да скочат. Импулсът е любопитство, а не желание да умреш. Питат се дали могат да полетят. Наистина ли са простосмъртни. Подтикът е силен, завладяващ и страшен, особено за тригодишно дете.
— Тригодишно? И помни всичко това?
— Съвсем ясно. Същата година те се преместиха в друг апартамент, този път на десетия етаж, и с балкон. Шери така и не каза на Бренди за страха си, че може да скочи. На онази възраст тя не можеше да изрази с думи подобно безпокойство. Но каза на майка си, че се страхува да не падне.
— И как реагира Бренди?
— Изрази съчувствие, но не и съпричастност. Бренди не се страхуваше от височини. Но прие сериозно опасенията на дъщеря си. Сложи ключалки и се уверяваше, че всички прозорци са залостени, когато оставяше Шери сама. Акрофобията беше потисната, но на нейно място се появи страхът от затворничеството. Шери знаеше, че е заключена и не може да избяга. Страхът й се засилваше особено много през нощта.
— Бренди е оставяла Шери сама през нощта?
— Танцьорките в Лас Вегас не могат да избират работното си време. Поне тогава беше така. Нито печелеха много пари. Веднъж, на зазоряване, Бренди се върна и видя, че Шери спи на запалени лампи. Бренди не можеше да си позволи тези разходи. Но тя не се ядоса. Бренди никога не се ядосваше. Тя обясни какво е финансовото им положение и забрани на Шери да светва лампите. И после Шери прекара много часове сама в мрака, населен с всякакви чудовища.
— Бренди е била чудовището.
— Не, Патрик. Тя просто не съзнаваше колко уязвима е Шери.
— Това не е ли издевателство над дете?
— Не.
— Не?
— Бренди беше небрежна и нехайна, но не и жестока. И макар да не разбираше страховете на Шери, тя я изслушваше и се опитваше да й помогне да ги преодолее.
Патрик не беше съгласен с благосклонната оценка на Аманда за майка й. Но той не се интересуваше от Бренди, а само от Шери. От Аманда.
— Какво правеше Шери сама в мрака? За какво мислеше?
— Не мислеше, а броеше. Представяше си числа. Образите бяха ярки, красиви и успокояващи. Всяко число имаше неповторим цвят и форма. „Едно“ беше рубиненочервено и богато украсено. „Две“ беше смарагдовозелено и блещукаше. „Три“ беше ту сребристо, ту златисто. И така нататък. Ефектът от комбинациите беше зашеметяващ. Шери броеше, а числата ставаха все по-ярки и блестящи. Докато растеше, тя осъзна, че някои от цветовете не си подхождат. Но не промени нищо.
„Разбира се — помисли Патрик. — Числата са били приятелите й, всяко със своя индивидуалност, въображаеми образи, които са й помагали да се бори с фантомите на мрака.“