— Искала е да взима бебета от майки, които няма да се грижат добре за тях и да ги отглежда.
„Това не е престъпление, Аманда, а благородство. Желание, изпълнено с щедрост и обич.“
— Не. Шери не иска да бъде майка. Не може.
— Но тя би била чудесна майка.
— Не може. Намерението й беше да задържи бебетата, само докато им намерят осиновители, които ще ги обичат. Разбира се, Шери никога не открадна бебе. И знаеш ли защо? Защото един ден осъзна, че ако Бренди й беше пациентка, щеше да поиска да й отнеме Шери.
— И така щеше да бъде най-добре.
— Мислиш ли? Кой знае? Шери никога не пожела друга майка, освен Бренди. Ето защо, какво й дава право да съди другите майки и дъщери? Нищо.
— И затова Шери се е отказала от акушерството.
— Да, защото въпреки прозрението си, тя продължи да бъде обсебена от желанието си да закриля бебетата на другите жени. Имаше и нещо друго — онова загадъчно и опасно влечение. Шери не можеше да разкрие мистерията и това я измъчваше. Накрая за да се предпази, тя трябваше да се откаже от акушерството.
— И сега щастлива ли е като психиатър?
„Щастлива ли си, Аманда?“
— Психиатрията е призванието й — да помага на другите да преодолеят страховете си. Шери помага и на новородените, като прави дарения за обучение на родителите им. Да, тя е щастлива и доволна.
— А вслушва ли се в собствения си съвет? Обича ли себе си?
— Гордее се със себе си.
— Така и трябва да бъде. — „И аз много се гордея с нея.“ — Спомена, че Шери смятала да предприеме още една стъпка.
— Не съвсем. Шери знае, че е отишла достатъчно далеч. Страховете още живеят в нея. Тя непрекъснато се изправя пред тях. Трябва. Това е единственият начин да се бори…
— Как се изправя пред тях?
— Ами… Лежи будна в мрака и си спомня чудовищата, които я ужасяваха, когато беше дете. Изпитва предишния страх и сетне полага усилия да се успокои.
— Като брои?
— Не. Вече не си позволява да брои. Понякога иска да го прави, когато е твърде болезнено да мисли, но винаги възпира импулса.
— Може би не трябва да го възпира и да се вслуша в съветите, които е давала на съучениците си. Струва ми се, че Шери изисква твърде много от себе си и се стреми към съвършенство.
Аманда се поколеба, защото се изненада.
— Тя съвсем не е съвършена, Патрик. Непрекъснато се бори със страховете си. Съзнателно се изправя пред невидимите чудовища на мрака, примамливото изкушение на височините, спомените от пожара и…
— О, Аманда.
Тя отмести очи от камината и го погледна, привлечена от съчувствието в гласа му. И озадачена. После пак се вторачи в огъня.
— Разбира се, Шери отслабна. Поради две причини — здравословна и психична. Тя беше млада жена с огромно наднормено тегло. Научните изследвания показват, че слабите хора живеят по-дълго. Тя нямаше да позволи на Ройс да я контролира и накрая да я убие, като поддържа теглото си. И сега е слаба и много прилича на Бренди.
Аманда беше решителна. Тя се бе отървала от защитната си обвивка и бе разкрила поразителната си красота. И сега единствената й защита срещу похотливите погледи на мъжете беше венчалният пръстен.
— О, дъждът е спрял — неочаквано възкликна тя. — Трябва да тръгвам, Смоуки е сам от дълго време.
Смоуки… Живо същество, което Аманда с радост можеше да докосва. Дали осиротялото котенце беше постоянно присъствие в живота й? Или също като бебетата, които копнееше да отвлече, Аманда само му предлагаше временно убежище, докато му намери по-добър дом?
Но за Смоуки едва ли имаше по-добър дом от обятията й.
Котето беше само в тази дъждовна нощ. Но Патрик не се съмняваше, че Аманда е запалила всички лампи в жилището си, пуснала е отоплението, сложила му е храна и е включила телевизора, за да прави компания на котенцето. Имаше и алармена система. Ако къщата се запалеше, пожарникарите щяха да дойдат и да спасят Смоуки.
— Какво прави Смоуки, когато е сам?
Аманда се усмихна.
— Спи. Събира сили, за да лудува, когато се върна.
Въпреки че беше уморена, Аманда щеше да играе с котенцето. „Защо мислиш, че няма да си добра майка, красива моя Аманда?“
— Ще те изпратя до колата ти.
— О, Патрик не е необходимо.
— Позволи ми, Аманда. И аз съм събрал сили.
Двамата отидоха на служебния паркинг. Дъждът бе спрял и небето беше ясно.
Патрик изпита желание да прегърне Аманда и да я приюти на безопасно място в обятията си. Но тя му бе казала, че докосването е невъзможно.
Той й отвори вратата на колата и попита:
— Ще вечеряш ли с мен?
Тя го погледна изумено.
Може би се учудваше, че няколко часа след трансплантацията на костен мозък Патрик вече говори за бъдещето. Но той се съмняваше, че това е причината.
— Празнична вечеря, Аманда — усмихна се Патрик. — След две-три седмици, когато организмът ми приеме костния мозък на донора. Ако това изобщо стане.
— Ще стане. Сигурна съм. Но, Патрик…
— Чух всяка дума, която каза, Аманда. И въпросът остава. Ще вечеряш ли с мен?
„Може и да си чул всяка дума, Патрик. Но не си разбрал. Не мога. Между нас е невъзможно да има нещо, защото аз съм крехко същество, уязвима и зависима от страховете си.“
— Аманда?
Гласът, който отговори, не беше нито немощен, нито уплашен. И макар да знаеше, че това е безумие, Аманда се изпълни с радост, като чу думите си.
— Да — обеща тя. — Ще празнувам с теб.