— Ще вечеряш ли с мен?
Тя го погледна изумено.
Може би се учудваше, че няколко часа след трансплантацията на костен мозък Патрик вече говори за бъдещето. Но той се съмняваше, че това е причината.
— Празнична вечеря, Аманда — усмихна се Патрик. — След две-три седмици, когато организмът ми приеме костния мозък на донора. Ако това изобщо стане.
— Ще стане. Сигурна съм. Но, Патрик…
— Чух всяка дума, която каза, Аманда. И въпросът остава. Ще вечеряш ли с мен?
„Може и да си чул всяка дума, Патрик. Но не си разбрал. Не мога. Между нас е невъзможно да има нещо, защото аз съм крехко същество, уязвима и зависима от страховете си.“
— Аманда?
Гласът, който отговори, не беше нито немощен, нито уплашен. И макар да знаеше, че това е безумие, Аманда се изпълни с радост, като чу думите си.
— Да — обеща тя. — Ще празнувам с теб.
23.
Болница „Мемориъл“, Уестуд
Петък, 3 май
— Сценарият ти е чудесен — каза Кейтлин на Джеси по телефона. — Безупречен е по отношение на медицинската терминология.
— Но?
„Но аз не съм като главната героиня — силна, нежна, изящна и смела жена.“
— Нищо. Великолепен е.
— Тогава не е необходимо да се срещаме, така ли? Това ли искаш да кажеш, Кейтлин?
— И да, и не. Бих искала да вечерям с теб, ако ти още…
— Само кажи кога — нетърпеливо я прекъсна Джеси. Тя бе репетирала какво да му каже, но интимният му тон я смути.
— Ами, тази събота и неделя съм на повикване. Може би в понеделник?
— Ще успееш ли да се наспиш?
— О, разбира се — отговори Кейтлин, макар да знаеше, че няма да се наспи, защото сърцето й неспокойно щеше да й напомня едно и също обещание и предупреждение.
В понеделник през нощта тя и Джеси щяха да се любят.
„Много бих желал да бъда с теб в леглото“, бе казал той. Беше й обещал секс, но я бе предупредил да не очаква нищо повече.
— Патрик, обажда се Стивън. Буден ли си?
— В осем и половина в понеделник сутринта? Разбира се. Буден съм от няколко часа.
Патрик бе наблюдавал изгрева и се бе вслушвал в неизброимите звуци, съпътстващи появата на златистата зора. Той се наслаждаваше на всеки скъпоценен миг от живота си.
— Хубаво. Как се чувстваш?
Патрик се поколеба. Чувстваше се страхотно. Обострените му сетива — дар на приближаващата се смърт — се бяха съсредоточили върху надеждата за живот и усещаха, че костният му мозък приема клетките на донора.
— Добре, Стивън.
— В настроение ли си за биопсия днес?
— Толкова бързо?
— Прегледах последната ти микроскопска натривка и видях, че клетките на донора се свързват с твоите. За пръв път виждам асимилацията да стане толкова бързо, Патрик.
„Надявам се да е така. Заради живота. Заради любовта. Заради Аманда.“
Той гледаше фонтана. Танцуващите капки блещукаха като скъпоценни камъни на светлината на следобедното слънце. Едва ли някой щеше да го познае, защото Джеси не публикуваше снимката си на кориците на романите си, Той стоеше на уреченото място в уговорения час.
— Господин Слейк?
Джеси се обърна.
— Доктор Прентис?
— Да. Наричайте ме Аманда.
— Аз съм Джеси.
— Приятно ми е да се запознаем.
— И на мен. — Той наклони глава на една страна. — Познавам те. Поне съм те виждал.
— Така ли? Тогава имам право. Ти наистина си психиатър.
— Поласкан съм, Аманда. Но не съм психиатър. Мисля, че се видяхме тук, в болницата, преди шест години. Възможно ли е?
— Да. Но тогава бях много по-пълна.
Джеси не я бе запомнил по тази причина. Аманда беше в отделението по акушерство и разговаряше с бременна жена, която скоро щеше да ражда. Бъдещата майка нервно крачеше из коридора, но присъствието на Аманда я успокои и изпълни с надежда.
Джеси бе предположил, че състрадателната лекарка е акушер-гинеколог. Но в родилното отделение имаше нужда и от психиатър, не само за да успокоява пациентките, но и да утешава родителите, за които дългоочакваното събитие бе приключило не с радост, а с трагедия.
— Ти беше — каза Джеси. — Сигурен съм. Под бялата си престилка носеше дълга до глезените рокля. Тъмночервена, на сини цветчета, вероятно незабравки. Косите ти бяха разпуснати и стигаха почти до кръста. Нали така?
— Да.
Изведнъж думите на Джеси я върнаха в онова време и тя почувства увереност, каквато притежаваше, когато бе предпазена от защитната си обвивка.
Стори й се необикновено, че изпитва такава увереност, особено в присъствието на този чернокос непознат — мъжествен и обезпокоително сексапилен мъж. Но той не я ухажваше. Явно имаше връзка с друга. Или мислеше, че Аманда има връзка с някого…