— Не, Кейтлин, не е вярно.
Тя се поколеба, но само за миг. Кейтлин събра смелост от думите на Патрик и предложи:
— Може би трябва да му го кажеш.
— Може би. Знаеш ли къде е отседнал?
— В „Шато“. Регистрирал се е като Майкъл Лайънс. — Тази нощ Кейтлин и Джеси щяха да се любят. Но какво значение имаше малко страст в сравнение с помирението между братята? — Ще се срещнеш ли с него довечера?
— Не. — Отговорът на Патрик беше тих, но категоричен. Той искаше да мине малко време, за да овладее емоциите си. Пък и тази вечер щеше да празнува с Аманда. Но в момента тя беше с Джеси. Чувствата отново го завладяха, но Патрик запази спокойствие. — Определено няма да бъде тази вечер.
— Тук е много хубаво — каза Джеси, докато с Аманда пиеха чай сред орхидеите. — Не само „Просперо“, но и целият магазин „Ариел“.
— Идвал ли си тук?
— Не и в кафенето. Но съм обикалял щандовете. — Десет дни Джеси се бе разхождал неспокойно по улиците, очаквайки новини за Патрик от Кейтлин. Накрая бе влязъл в „Ариел“ и бе насочил енергията си в един проект, които го занимаваше от година. И сега се изуми, че говори за този привлекателен и самоунищожителен план. — Правех малко проучване.
— Проучване? За следващия ти трилър? Убийство и хаос в „Ариел“?
— Съвсем не. — Джеси още имаше възможност да скрие истината. Да свие рамене и да смени темата. Но психиатърката с червеникаворусите коси, която очевидно бе измъчвана от свои тайни, го предразполагаше да говори. — Да ти покажа ли, Аманда? Имаш ли време?
— Да.
Джеси я заведе на едно място, което тя познаваше много добре, докато не си забрани да ходи там. Беше го посещавала, за да се опита да потисне страховете си.
Мястото в „Ариел“ беше източник на обсебеност, смут, конфликти, на загадъчен копнеж и на болезнена радост. Там имаше лигавничета, украсени с розови и сини котенца, плюшени животни, нечупливи шишета с различни размери, звънчета и купища играчки.
Най-силна болка й причиняваха мъничките стъклени бурканчета, подредени според вида храна и възрастта на бебето. Аманда ги бе докосвала и бе препрочитала всяка дума, написана на разноцветните етикети, като измисляше рецепти за различни ястия.
„За кого? — питаше се тя. — За бебетата, които никога няма да имаш и дори не искаш да имаш, защото мислиш, че няма да е правилно?“
Като психиатър, Аманда можеше да предложи много неща на възрастните, защото те бяха достатъчно зрели, за да се научат да се обичат. Но не можеше да направи този важен подарък на едно дете. На дъщеря. Не можеше да научи малкото момиченце да докосва и да обича. Ами ако детето беше момче?
Аманда Прентис не можеше и не трябваше да бъде майка. Този въпрос в живота й беше решен. Но въпреки това, винаги когато отидеше на това място, тя изпитваше неопределен и неясен копнеж, който я караше да затаи дъх, а сърцето й — да се свие. А когато видеше деца там, копнежът й се превръщаше в остра болка.
Единствено пронизващата истина беше по-силна от болката. Аманда можеше да приготвя идеални детски храни, но никога нямаше да даде на детето си най-важното — увереност, смелост и способност да обича.
Секцията за деца в „Ариел“ беше огромна. Имаше и книжарница, и видеотека, която предлагаше най-хубавите филми на „Дисни“ и на „Джемстоун“.
За снежнобелия лъв на Грейдън Слейк бе отделена цяла ниша. Лавиците на стените бяха отрупани с книгата и с видеокасети на филма. Но най-голямата атракция беше миниатюрна савана, населена с бели лъвове.
Какво проучване извършваше Джеси? Може би искаше да се увери, че книжарницата е пълна с книгите му?
Грейдън Слейк имаше достатъчно пари и слава. Но тези неща явно не го интересуваха. Той хвърли само бегъл поглед на произведенията си.
Коленете на Аманда се разтрепериха. Тя не смееше да отиде по-нататък. Но зареждана с енергия от нещо, което не можеше да контролира, Аманда последва Джеси.
Ръцете й също събраха сили и след миг щяха да започнат да докосват бурканчетата с детски храни, предназначени за здрави и щастливи бебета.
Деца на други жени.
Тя се овладя, стисна зъби и попита:
— Джеси? Защо дойдохме тук?
Дали в края на краищата той не беше психиатър? Сатанински терапевт, който лекува пациентите си, като ги конфронтира с шока и болката? Дали я бе завел там, за да й напомни да не мечтае за неща, които не може да има? Щеше ли да я погледне мъдро и същевременно жестоко, за да я накаже за фантазиите, че може да се излекува, като чете книгите му?