Не.
Джеси нямаше намерение да осъществява психиатрична намеса сред белите лъвове и бурканчетата с детски пюрета. Той мълчеше и също се бе вторачил в бурканчетата. Дори не чу въпроса й.
„Ние сме сродни души — помисли Аманда. — И за двама ни това място предизвиква и болка, и радост.“
— Джеси? Защо дойдохме тук? — повтори тя.
Този път той я чу и се обърна към нея.
— Пиша книга.
— Пак ли за деца?
— Да. Чела ли си „Снежният лъв“?
— Разбира се. Препоръчах я на всичките ми бременни пациентки. Искам да мислят, че бебетата им са като белите лъвове — безценни, уязвими и застрашени.
— Застрашени?
— Сърцата и душите им. — Аманда сви рамене. — Използвам лъвовете като метафора, Джеси. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Съвсем не — тихо я увери той. — И аз мисля така, Аманда. Смятам, че всички сме безценни, уязвими и застрашени.
Двамата се умълчаха, всеки потънал в мислите си, но продължиха да вървят. Накрая спряха пред щанд, отрупан с часовници с кукувички.
— Трябва да тръгвам. След двайсет минути имам групов сеанс.
— Ще те изпратя.
— Благодаря, Джеси, но предпочитам да отида сама. Ще бързам, няма да се разхождам спокойно… Много ми беше приятно, че се запознахме.
— И на мен, Аманда.
— Благодаря.
Аманда трябваше да тръгне веднага, но зададе един последен въпрос — какво е заглавието на новата книга на Джеси.
„Сладки картофи, татко“, отговори той.
Гласът му беше тих, но думите отекнаха в съзнанието й. Това беше отговорът на измъчващата я загадка, на потребността й да стане акушерка и на болката и радостта през годините.
В края на краищата, Аманда искаше бебета. И нещо много повече.
„Сладки картофи, татко.“
Татко.
Това беше ключът на загадката, отговорът на копнежа и причината за болката й. Тя искаше да бъде майка, но при едно важно условие — бебетата й да имат баща.
Бебетата й щяха да бъдат дарове и съкровища на любовта. Шери искаше всичко това. Шери, която не понасяше докосването, а да докосва й беше невъзможно.
Аманда се сбогува набързо с Джеси и хукна към болницата.
— О, връщаш се. Имаш две минути. Трябва да… — Мариан се намръщи. — Какво има, Аманда? Изглеждаш разстроена.
— Няма ми нищо. Просто бързах.
— Знам, че не обичаш да закъсняваш, но този път ще се наложи. Доктор Фолкнър иска да говори с теб.
— Доктор Фолкнър?
— Той е в кабинета си и чака да му се обадиш. Номерът е на бюрото ти. Ще кажа на хората от Севън Уест, че малко ще закъснееш.
Патрик отговори след първото позвъняване.
— Аманда?
— Да. Здравей.
— Здравей. — Облекчението му, че тя се е върнала, мигновено бе заменено от нови притеснения, защото гласът й беше монотонен и безизразен. — Как мина срещата ти с Грейдън Слейк?
— О, ами…
„Говорихме за изнасилвания, застрашени сърца и книга, озаглавена «Сладки картофи, татко». Загадките бяха разкрити. Тайните на Шери и илюзиите й за щастие и… любов.“
— Аманда? Случило ли се е нещо?
— Какво? О, не. Как си?
— Много добре. Всъщност, искам да те поканя на празнична вечеря.
— О, Патрик — прошепна тя. — Празненство? Толкова скоро?
— Да. Свободна ли си тази вечер?
„Свободна? Не, никога няма да бъда свободна.“
— Аз… Тази вечер не мога.
— Добре. — Гласът му беше спокоен, макар че сърцето му биеше като обезумяло. — Тогава друг път. Но може ли да ти се обадя вкъщи по-късно тази вечер?
— Нещо не е наред ли, Патрик?
„Да, Аманда. Нещо ужасно. С теб.“
— Бих искал да ти кажа някои неща за Грейдън Слейк.
— За Грейдън Слейк?
— Той ми е брат, Аманда. Близнак, Донорът на костния ми мозък. Не сме се виждали от много години. Бих искал да ти обясня защо.
25.
Корт Апартмънтс, Уестуд
Понеделник, 6 май
Кейтлин си бе сложила перлите и официалната рокля, която трябваше да облече на борда на „Кралица Елизабет II“, ако не бе решила да слезе. Косите й бяха вдигнати на кок, но тя се изкуши да даде на всеки кичур свобода, както в онази дъждовна нощ в рая.
Тогава Джеси бе излязъл на дъжда и бе отметнал косите й, за да види очите й.
Тази нощ той щеше да я докосва навсякъде.
Кейтлин искаше Джеси да я докосва.
Но дали нямаше да остане разочарован? Дали нямаше да открие същество от лед, изваяно във формата на жена?
Не. Тя докосна перлите, които символизираха наследството й от Маги и Майкъл.
Но кой говореше за любов? Не и Грейдън Слейк, който не споменаваше за любов в нито един от романите си. И Джеси Фолкнър бе изяснил намеренията си. „Много бих желая да бъда с теб в леглото.“ Предложението беше направено небрежно, сякаш ставаше дума за игра на тенис. За Джеси сексът несъмнено беше спорт — приятно удоволствие, което поддържаше атлетично и привлекателно чувственото му тяло.