Линдзи живееше в Лос Анджелис и беше по-богата, отколкото дядо й бе мечтал да бъде. Тя обичаше приключенията и с непогрешим инстинкт постоянно балансираше между риска и печалбата. Името й беше в списъка на най-канените гости в Холивуд. И на едно от празненствата по случай присъждането на наградите „Оскар“ Линдзи се запозна с Даниъл. Той беше известен адвокат на хора от развлекателния бизнес.
Връзката им беше бурна и кратка и бе прекъсната внезапно, когато в живота на Даниъл се появи Стефани. Линдзи беше бременна, когато се разделиха. Нито един от двамата не знаеше това, нито можеше да го предвиди. Линдзи употребяваше противозачатъчни средства. „Семейният“ й опит и безпощадното съзнаване на недостатъците й я бе убедил, че няма да бъде добра майка.
Но от друга страна, тя не мислеше, че има право да прекъсва бременността си и да убива живота, който бе успял да се зароди и растеше в нея, въпреки усилията й да не забременее.
Линдзи току-що бе научила, че е бременна, когато написа писмото на Джеси. Десет дни по-късно той седеше в луксозното й жилище на Уилшър Булевард, а тя му разказваше за бебето в утробата си.
— Може би двамата заедно ще се справим — тихо каза Джеси, докато обсъждаха идеята, че Линдзи не е годна да бъде майка.
— Това ще бъде все едно слепец да води слепи — измърмори тя, макар да съзнаваше, че Джеси, който я познава добре и иска да й помогне, ще бъде до детето, когато я обладаеха демоните на депресията. — Не мислиш ли?
— Може би не, Линдзи. Вероятно и двамата знаем достатъчно, за да избегнем най-пагубните грешки.
Линдзи не искаше да каже на Даниъл за бебето. Но Джеси настоя, че Даниъл има право да знае и трябва да реши дали да се включи в живота на детето си или не.
И Даниъл пожела да бъде с детето си. Стефани също.
Линдзи отказа да разреши на Даниъл да присъства на раждането. Но той и Стефани бяха в „Мемориъл“, когато Риса се роди. Те вече бяха женени и Стефани беше бременна.
Джеси беше в родилното отделение и държеше Риса няколко минути след раждането й. Той обичаше бебето с ожесточеност, граничеща със страх.
Джеси се страхуваше да не я загуби, така както се бе простил с любимия си брат, когото толкова много обичаше. Но въпреки опасенията си, не беше в състояние да се откаже от Риса.
Джеси млъкна и се унесе в спомени, за които не можеше да говори. Той бе разказал само фактите. Но Кейтлин долови чувствата и любовта му.
Изражението му беше непроницаемо. Отвъд стъклото зад него блещукаха светлините на града — пъстроцветна дъга от звезди.
— Ти ли я кръсти Риса? — попита Кейтлин.
— Не. Линдзи.
— Но името е от романа ти „Влез, не стой на дъжда“.
— Да. Риса означава „смях“. Сигурно знаеш това от книгата.
— Да. Риса е прекрасно име. Не го бях чувала. Откъде го знаеш? — Стори й се, че видя иронична усмивка на мрачното му лице.
— Отидох в една книжарница и купих всички книги с имена за бебета, които намерих. Продавачът предположи, че съм бъдещ баща.
— Наистина е било така. Избирал си име на дъщеря си.
— Риса не е моя дъщеря, Кейтлин.
— Но е живяла при теб, нали? — Кейтлин си спомни за нишата в къщата му, където бяха наредени романите на Грейдън Слейк. Риса го бе напуснала преди шестнайсет месеца. Оттогава изложбата бе занемарена. — Не си ли живял с Линдзи и Риса?
— Да. В продължение на пет години, с изключение на времето, когато Риса беше в Лос Анджелис при Даниъл. Тогава Линдзи пътуваше.
— Пътувала е? Без теб?
— Изпитваше потребност да бъде сама.
— А ти?
— Не.
— Къде ходеше Линдзи?
— На различни места. Получавах картички от всички краища на света.
— Сама?
— Имаш предвид дали е била с други мъже? Може би. Нямам представа.
— Не си ли я питал?
— Не. Нямаше да има значение, Кейтлин. Интересуваше ме само Риса.
— Но си държал и на Линдзи, нали?
— Разбира се. Много. И тя държеше на мен. И ако се питаш дали съм й бил верен, отговорът е да. Бях на трийсет и две години, когато Риса се роди. Сексуалното разнообразие сигурно е било важно, когато бях по-млад, но не и тогава.
— Но Линдзи е била свободна да бъде с други мъже.
— Свободна — тихо повтори Джеси. — Нали знаеш какво казват за свободата?
— Не. Какво?
— Свободата е онова, което ти остава, когато вече няма какво да губиш — безизразно отговори той.
Когато Риса и Линдзи заминаваха, Джеси оставаше в Мауи, очакваше завръщането им и се страхуваше, че няма да ги види отново.
Той знаеше, че не им е приятно да го оставят. Но Джеси познаваше и капризите на съдбата. Той бе видял как мачтата удари брат му по главата и после бе заминал с разбито сърце.