Затова ли толкова настояваше Джеси и Даниъл отново да се видят? Защото подозираше, че няма да понесе да гледа как Даниъл измъчва Риса. Или вероятно виновната беше Стефани, досущ зла мащеха от приказките.
Джеси реши, че няма причина момиченцето да се страхува от мащехи, които искат да убият доведените си деца. Той й бе разказвал други, красиви и прекрасни приказки за белоснежни лъвове, които като всички същества на света трябва да бъдат закриляни и обичани.
Дали Джеси не покровителстваше Риса твърде много? Дали цивилизацията наистина бе стигнала точка, когато беше необходимо петгодишните момиченца да бъдат учени, че трябва да се страхуват от всеки?
— От татко ли се страхуваш?
Името Даниъл неизбежно пораждаше болка, а сега предизвика смразяваща ярост. Ако Даниъл причиняваше болка на Риса… тогава човекът, когото всички в Монтклеър мислеха за убиец, наистина щеше да извърши убийство, при това с удоволствие.
— От татко? — изненадано повтори Риса, после се намръщи. — Не.
— От Стефани?
Недоумението й се засили и Риса отново поклати глава.
— Знаеш ли защо се страхуваш, миличка?
— Не! Но се страхувам!
— Знам, любов моя. Виждам. Може би си сънувала нещо страшно.
Риса сви крехките си, слаби рамене.
— Може би.
— Да ти разкажа ли приказка, с която да прогоним страшните мисли? Какво ще кажеш?
Риса изглеждаше несигурна, но кимна.
— Добре. Да опитаме. Коя приказка да ти разкажа?
Джеси очакваше, че Риса ще поиска да чуе за някое от непубликуваните и дори ненаписани приключения на снежнобелия лъв. През последните две години това бяха любимите й истории.
Но в онази нощ, когато неизвестно защо беше уплашено, момиченцето пожела разказ, който й доставяше удоволствие много отдавна.
— „Сладки картофи, Джеси“.
Двамата седнаха на дивана до работната му маса и тя се сгуши в обятията му.
— Имало едно време малко момиченце — започна Джеси. — Чакай да помисля как й беше името.
— Риса — засмя се тя.
— А, да, точно така. Казвала се Риса. И какво обичала да прави най-много?
— Да ходи в магазина за хранителни стоки. С Джеси!
Не след дълго клепачите й се затвориха. Джеси можеше да я занесе в леглото й, както бе правил много пъти, когато приказката постигнеше желания ефект. Но в онази нощ, когато Риса се страхуваше толкова много, той я държа в прегръдките си и я гледа как спи. Безпокойството не я напусна дори в съня. Челото й остана намръщено.
Още ли се страхуваше? Джеси се помоли на Бог да не е така. Освобождаването от страха беше подарък, който Линдзи и Джеси й бяха дали. А в интерес на истината, Даниъл и Стефани й бяха осигурили спокойствие.
— Не, не, не!
Риса се събуди и се вкопчи в Джеси.
Беше три и двайсет сутринта. Никога нямаше да разберат дали точно в този миг колата на Линдзи бе излетяла от скалата. Намериха я едва на зазоряване.
Линдзи бе карала на север по магистрала едно — зрелищен път през деня, но коварен нощем, особено по това време на годината, няколко дни преди Коледа, когато бе паднала гъста мъгла.
За пръв път от много години Линдзи отиваше в Кармел, където беше родният й дом. Неизвестно защо, тя бе предприела това пътуване сама и бе загинала.
Откриването на катастрофиралата кола и на тялото на Линдзи беше само началото на потресаващи разкрития…
Проучването на Даниъл, за да разбере всичко за мъжа, с когото дъщеря му прекарваше по-голямата част от живота си, бе започнало две години след раждането на Риса. Даниъл можеше да го направи и по-рано, но изпитваше угризения, че разследва Джеси.
Даниъл му беше длъжник и го знаеше. Ако не беше Джеси, той нямаше да познава момиченцето. Но именно заради нея Даниъл трябваше да научи всичко за Джеси.
Адвокатската практика му осигуряваше достъп до множество частни детективи. Даниъл избра най-добрия. За няколко месеца частният детектив научи за опита за братоубийство в Езерото на Грейдън и за нападението с цел изнасилване, изпратило Джеси Фолкнър в затвора — там, където всички мислеха, че му е мястото. Името на набелязаната жертва беше заличено от съдебните архиви и дори най-големите клюкари в Монтклеър отказаха да разкрият името й.
Липсващият детайл разстрои амбициозния детектив, но нямаше значение за Даниъл. Той бе научил онова, което искаше, и много повече, отколкото се стремеше да разбере.
Даниъл незабавно сподели с Линдзи обезпокоителните разкрития.
— Всичко това са глупости.
— Глупости? — изумено повтори той. Даниъл очакваше, че Линдзи веднага ще отиде да вземе Риса и да я доведе в Лос Анджелис. — Изнасилването и убийството ли са глупости, Линдзи?