— Никой не е бил убит, Даниъл. Нито изнасилен.
— И фактът, че Джеси не е успял, е достатъчен?
— Обвиненията са били фалшиви.
— Фалшиви?
— Да.
— Джеси ти е казал, че обвиненията са фалшиви и ти си му повярвала, без да задаваш въпроси.
— Точно така. Но не беше необходимо да ми го казва. Аз бях сигурна в това. И ако познаваш Джеси, и ти ще му повярваш.
— Отивам да взема Риса. Няма да позволя дъщеря ми да прекара още една нощ в дома на онзи човек.
— Тя е и моя дъщеря, Даниъл. И ти обещавам, че ако се опиташ да я вземеш, Риса, Джеси и аз ще изчезнем и няма да можеш да ни намериш. Знаеш, че ще го направим, Даниъл. И никога повече няма да видиш Риса. Това ли искаш?
— Искам дъщеря ми да бъде в безопасност.
— Аз също. И тя е в безопасност, обичана и щастлива.
— Ще ми обещаеш ли нещо, Линдзи?
— Може би.
— Не го оставяй сам с нея.
— Риса никога не е сама с него.
Когато Даниъл му каза това, думите на Линдзи пронизаха сърцето на Джеси. Беше ли се съмнявала в него?
Джеси никога не бе подлагал на изпитание Линдзи. Не я беше лъгал, за да види дали тя ще застане на негова страна. Беше й казал само истината.
И Линдзи без колебание бе приела твърденията му, че е невинен. Дори се пошегува: „Прелъстил си друга жена, Гейбриела, само двайсет и четири часа, след като си бил с мен? Невероятен си.“
Не, Линдзи не се бе съмнявала в него. В завещанието си, написано само няколко седмици преди смъртта й, тя изразяваше убедеността си, че Джеси не е нито убиец, нито изнасилвач, нито е способен да издевателства над малки момиченца.
Линдзи бе завещала цялото си огромно богатство на Риса, а дъщеря си — единственото съкровище, което имаше истинска стойност за нея — бе поверила на Джеси.
Той трябваше да придобие родителските права над Риса и да ги споделя с Даниъл.
Последната воля на Линдзи бе изпълнена.
— Но желанието й няма силата на закон — каза Даниъл на Джеси. — Във всяка съдебна битка ще победя аз. И двамата го знаем.
Кейтлин осъзна, че Джеси не й казва много неща. Той още криеше някои тайни.
— Но ти се бори за Риса, нали? — попита тя.
— Не, не се борих.
— Защо?
— Защото знаех, че няма да спечеля.
— Защо? — повтори Кейтлин, отчаяна, че той не споделя всичко с нея. — Не разбирам.
— За Риса беше най-добре да бъде с Даниъл, Стефани и Холи, сестричката й, която много обича.
— А ти, Джеси?
„Нима реши, че ще е твърде трудно да поемеш грижата за момиченцето? Толкова ли много щеше това да ограничи свободата ти? Нали знаеш какво казват за свободата?“
Кейтлин не му зададе тези въпроси. Знаеше, че са гневни и предизвикани от отчаянието й, че Джеси не й доверява тайните си. Беше загрижена и за него и долавяше болката му.
— А ти, Джеси? — повтори Кейтлин.
— Аз имам лъва. Това беше коледния ми подарък. Оградата с шиповете, охранителната система и лъвът. Тази беше изненадата, която Линдзи ми готвеше, преди двете с Риса да отидат в Лос Анджелис. Искаше да ми остави нещо.
— Линдзи е знаела, че ще умре? Мислиш, че се е самоубила? — прошепна Кейтлин.
Джеси въздъхна.
— Смятам, че е възможно. По шосето не е имало следи от спирачен път. Но това не означава нищо, защото е имало мъгла. Може да е било нещастен случай или самоубийство и дори аз съм се питал дали Линдзи не е възнамерявала да изчезне. Тя би го направила така, все едно е умряла.
Линдзи е знаела, че въпреки желанието й, Джеси може да не придобие родителските права над Риса. Вероятно дори е знаела, че той няма да води съдебни битки.
И затова му бе подарила лъва. Защото Линдзи е знаела, че без да има нещо скъпо, което да закриля и обича, Джеси Фолкнър може да не оцелее.
— Кога видя за последен път Риса?
— В навечерието на Коледа, преди шестнайсет месеца.
Даниъл искаше Джеси да замине, без да се сбогува.
Джеси отказа.
Нито пожела да каже на Риса, че иска да живее сам.
— Трябва да тръгвам, Риса.
— Къде отиваш, Джеси?
— Връщам се в Мауи.
— Така ли?
Тя не разбираше. Джеси искаше Риса да осъзнае истината бавно, постепенно, с течение на годините и когато най-после разбере, че той завинаги е изчезнал от живота й, да не й липсва.
— Ти ще останеш с татко, Стефани и Холи. Ако искаш, може да тръгнеш на училище тук, през януари. Мисля, че ще бъде забавно.
— Наистина ли?
— Да.
— А ти, Джеси?
— Аз не трябва да ходя на училище — весело отговори той, после сериозно добави: — Винаги ще бъда с теб, Риса. Майка ти те гледа от небето и те обича.
— И ти ли ще отидеш на небето?