— Да. Но ще бъда на луната. Нали си спомняш какво ти казах за нея? Луната е винаги на небето, макар че не я виждаш.
— Да.
— Добре — усмихна се Джеси. — Не го забравяй, миличка. Непрекъснато ще бъда с теб, макар да не ме виждаш.
— И оттогава не си разговарял с нея, така ли?
— Не.
— Но знаеше, че операцията е насрочена за юни.
— Стефани ми се обаждаше. Оказа се, че в края на краищата, тя не е злата мащеха, а смел шпионин в редиците на врага. Предполагам, че сега Даниъл знае това. Стефани несъмнено го е признала, когато му е казала номера на пейджъра ми.
В същия миг вратата на Приемната се отвори.
Кейтлин видя тъжното лице на Джеси и долови страха в зелените му очи. Той погледна лекаря, който застана на прага.
— Джеси? — каза Франк Фаръл. — Можеш да я видиш.
28.
Кардиологично интензивно отделение
Болница „Мемориъл“ Уестуд
Вторник, 7 май, един часа след полунощ
Тя беше толкова малка и крехка.
В нежната й кожа бяха забити иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. Мониторите над главата й показваха жизнените й функции.
Риса седеше облегната на възглавници. Дишането й беше неравномерно, но не толкова затруднено, а устните й бяха придобила розов оттенък.
Медикаментозното лечение действаше. Но дали вече момиченцето можеше да говори? Или Джеси Фолкнър нямаше доверие на своя глас?
Той се накани да излезе, но Риса отвори очи и промълви:
— Джеси.
— Здравей, миличка — отговори Джеси и се приближи до нея.
— Ти плачеш. Недей!
— Няма нищо, миличка. Не се тревожи за мен. — Той докосна лицето й, което беше изпотено от битката със смъртта. — А ти, Риса? Как си?
Той разбра отговора, преди тя да събере сили да каже нещо. Риса се задъхваше и се давеше също като Патрик в онзи ден в Езерото на Грейдън. И сега, както и тогава Джеси изпита отчаяние, безпомощност и предчувствие за безвъзвратна загуба.
„Не. Няма да загубя и теб, Риса! Няма да го позволя.“
— Добре съм. Много съм добре. Само…
Тя млъкна, за да си поеме въздух и се приготви да довърши изречението. „Само ще си почина малко и ще се прибера вкъщи. Не ми е необходима операция.“
— Мисля, че знам защо се страхуваш, Риса. Боиш се да оправят сърцето ти, нали? Да затворят вратата и да я превърнат в стена?
Тя кимна и изпитателно се вторачи в него.
— Но това е нещо, което знаем отдавна, нали? И често сме говорили за него. — Дали през последните шестнайсет месеца Даниъл бе забранил разговорите за заболяването й? Дали той и Стефани бяха решили, че е най-добре да не обсъждат този въпрос? — Тогава не се страхуваше, нали, Риса?
Тя поклати глава.
— Знаеш ли защо се страхуваш толкова много, миличка?
Риса кимна.
— Кажи ми защо. Каквото и да е. Само да е истината. Знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко.
Тя се колебаеше. А може би събираше сили да отговори. И не откъсваше очи от Джеси.
— Доктор Фаръл — прошепна момиченцето.
Джеси прикри изненадата си. Риса отдавна познаваше Франк Фаръл като неин лекар, съсед и баща на най-добрата й приятелка. Затова й беше толкова трудно да признае за страха си. Тя винаги внимаваше да не обиди някого.
Джеси потисна чувствата си и изпита гняв. Ако Франк Фаръл бе сторил нещо лошо на Риса…
— Кажи ми защо се страхуваш от него?
— Аз… Сънувах нещо.
— За операцията ли?
Риса кимна и пое въздух.
— Оперираха ме и умрях!
— О, миличка — прошепна Джеси. Сърцето му се сви.
— И той беше виновен.
— Не, разбира се, че не е било така. Но това няма значение. Просто сънят е бил страшен и реален.
— Мама беше там.
— Мама — тихо повтори Джеси, потискайки силния си импулс да изкаже на глас мислите й.
Той я познаваше добре и я обичаше много, затова знаеше, че има неща, които самата тя трябва да произнесе.
И зачака. Гледаше я как се бори и потискаше желанието си да я сграбчи в обятията си, да избяга с нея и да тича, докато… стигнат до вълшебно място, каквото съществува само в приказките.
Всъщност мястото, където искаше да заведе Риса, беше непознато и за двамата. Но в мислите си Джеси често се бе озовавал там, от момента, когато лекарите за пръв път чуха шума в сърцето на Риса. Мястото действително беше вълшебно. Там Джеси щеше да я притисне към себе си и увреденото й сърце да се слее с неговото.
— Искам да бъда с мама, Джеси. Наистина.
Риса се задъхваше все по-малко. Медикаментозното лечение действаше. Но само да можеше някаква магия да премахне съня и да прогони образа на Линдзи, която я викаше и я молеше да отиде при нея, защото се чувства самотна там горе, на небето. Джеси видя терзанията, изписани на красивото личице на детето.