— Не. Ако откажеш и чувстваш, че не можеш да асистираш в случая, ще те разбера и няма да му кажа.
— Ще асистирам, Кейтлин. Кога ще започнем?
— По някое време през следващите три-четири часа, когато състоянието й се стабилизира след медикаментозното лечение. Да ти се обадя ли пак?
— Тръгвам веднага, Кейтлин. Искам да я прегледам и да видя кардиограмата й и показанията на осцилоскопа. Попитах те кога ще оперираме, защото се чудех дали ще има време да ми прелеят кръв. Чувствам се добре и мога да оперирам, но ако Джеси иска, малко освежаване на кръвта ми няма да навреди.
Джеси чакаше точно там, където Кейтлин го бе оставила. Сам. Франк, Марти, Стефани и Даниъл бяха при Риса.
Джеси отново беше изолиран и самотен.
Кейтлин изпита желание да го докосне и да го прегърне, но потисна импулса си и тихо каза:
— Здравей.
— Здравей. — В гласа му прозвуча благодарност. — Всичко уредено ли е?
— Да.
— Щом те излязат, ще влезем ние.
— Добре.
Франк я забеляза и насочи другите към вратата. Кейтлин видя лицето на момиченцето, когато двамата с Джеси се приближиха до леглото й.
— Дишането й се е подобрило много през последните няколко минути, докато бях в кабинета ми — отбеляза Кейтлин.
На лицето на Джеси се изписа надежда.
— Да, така е.
Риса замислено наклони глава на една страна и се вторачи в Джеси.
— Какво има, миличка?
— Изглеждаш различен.
— Сериозно?
„Разбира се, Риса, след като отсъстваш от живота ми.“
Промяната се бе отразила на изражението му, но той не се опитваше да я прикрие. Риса я забеляза, но не я разбра.
— Косата ти е по-дълга! Ето какво е!
Джеси се усмихна.
— И твоята, дребосъче.
— Да, но моята коса трябва да е дълга, защото съм момиче.
— Аха, разбирам. — Джеси докосна лицето й. Кожата й още беше изпотена, но съвсем не толкова студена като преди. — Дишането ти се подобри, нали?
Риса кимна.
— Но въпреки това трябва да ме оперират, нали?
— Да. Съгласна ли си?
Детето отново кимна и за пръв път погледна Кейтлин.
— Ти ли ще ме оперираш?
— Да, Риса, ако нямаш нищо против.
Момиченцето се обърна към Джеси.
— Това е доктор Кейтлин Тейлър — обясни той. — Тя е страхотна.
— Добре — прошепна Риса. — Добре, доктор Тейлър.
— Добре — повтори Кейтлин. — Ще ми помага и един друг лекар, Риса. Той е чудесен хирург и Джеси го познава много добре. Ще дойде след малко и сама ще се увериш, че е прекрасен човек.
Кейтлин долови реакцията на Джеси, но не откъсна очи от детето.
— Наистина ли е прекрасен, Джеси? — попита Риса.
— Да. Всъщност, той ми е брат.
Зелените очи на детето се отвориха широко от почуда.
— Брат?
— Близнак. Но не си приличаме, така че няма да ни объркаш.
— Но щом ти е брат, защо никога не ни е идвал на гости?
— Ами… поради много причини. Едната е, че беше твърде зает да стане хирург.
— За да може да ме оперира?
— Да, миличка, точно затова.
В същия миг в стаята влезе лекар.
— Това той ли е? — тихо попита Риса.
— Не — отговори Джеси. Освен на Патрик, Кейтлин явно се бе обадила и на Стивън. — Това е доктор Шеридан. Нуждаеш ли се от мен, Стивън?
— Да.
— Добре. Трябва да тръгвам, Риса.
— Къде отиваш, Джеси?
— В друга част на болницата. Не се безпокой. Ще бъде наблизо. Не забравяй, че дори да не ме виждаш, ще бъда до теб.
Джеси знаеше, че отново се сбогува с нея. Риса щеше да живее, но както и преди, той щеше да бъде прогонен от живота й.
— Е, по-добре да тръгвам — каза Джеси и се отправи към вратата.
Кейтлин би го проследила с поглед, ако можеше да откъсне очи от лицето на Риса.
Тя се запита дали объркването и паниката, които видя на лицето на малката си пациентка, не са зловещо предчувствие за смърт. Но розовите устни и страни на детето бяха доказателство, че състоянието й се подобрява и дишането й вече не е затруднено.
А леко ускореният сърдечен ритъм, личащ от монитора над главата й? Това беше напълно обяснимо. Сърцето на Риса плачеше: „Не си отивай, Джеси! Моля те! Не ме оставяй!“
И сърцето на Кейтлин му бе отправило такава молба, когато дори без да накуцва, Джеси бе излязъл от болницата, след като му взеха костен мозък. Тогава той не бе доловил отчаяния й зов. Или просто не му бе обърнал внимание.
Но Джеси Фолкнър не пренебрегна настойчивата молба на детето.
Той се обърна, усмихна се и прошепна:
— Обичам те, сладко картофче.
Паниката на Риса изчезна и лицето й засия. И както бе правила много пъти, тя радостно повтори:
— И аз те обичам, сладко картофче!