— Какъв е рискът, Стивън?
Шеридан леко се намръщи. Той вече бе вкарал иглата във вената на Джеси и кръвта капеше в стерилна чаша.
— Преди двайсет години, преди появата на СПИН и хепатит Б, непрекъснато се преливаше кръв, дори при леки степени на анемия. Сега разполагаме с тестове за СПИН и хепатит. Но какво би станало, когато се появи следващата пренасяна по кръвен път болест, онази, която още не е описана? Все пак, взехме си поука и в днешно време кръвопреливането се прави много пестеливо. Но, Джеси, искам да ти кажа, че ако това ставаше преди две десетилетия, щях да ти преливам, а не да ти взимам кръв.
— Не говоря за себе си. Хематокритът ми ще спадне още малко. Е, и какво от това? Питам какъв е рискът за Патрик.
Стивън трябваше да се досети, че Джеси е загрижен не за себе си, а за Патрик.
— Съществува потенциален риск — отговори Шеридан. — Но Патрик го приема с готовност. Той каза, че ще вземе толкова кръв, колкото можеш да му дадеш.
„За Риса“
— В такъв случай, вземи колкото можеш повече, Стивън.
30.
„Ариел“, Три часа сутринта
Вторник 7 май
Доктор Шеридан каза на Джеси, че трябва да прекара остатъка от нощта в леглото в стаята до кръвната банка, освен ако не иска да го закарат в хематологията, където ще лежи до брат си, докато Патрик получава кръвта му.
Стивън усети, че Джеси не би избрал този момент, за да се помири с брат си. Вниманието на Джеси беше съсредоточено върху Риса, Той бе завладян от силни чувства и много развълнуван и Шеридан реши да му вземе минимално количество кръв.
Интуицията на Стивън се оказа вярна. Джеси отхвърли предложението да бъде с Патрик, но помоли лекаря да предаде на брат му безкрайната му благодарност.
Но Стивън не очакваше, че Джеси няма да изпълни указанията му да лежи до края на нощта. Нито предполагаше, че Джеси ще прекара часовете на операцията на Риса, като стои пред рафтовете с малки стъклени бурканчета в секцията за детски храни в „Ариел“.
„Сладки картофи, Джеси!“
Това беше част от ритуала, докато пазаруваха в магазина за хранителни стоки. В началото Риса беше малка и Джеси я носеше на ръце, докато обикаляше между щандовете. Тя го щипеше по лицето, пляскаше с ръчички и сочеше бурканчетата с детски храни.
По-късно, когато Риса порасна, Джеси започна да й готви и стъклените бурканчета останаха в миналото. С изключение на една от храните. Любимата й.
И тогава започна нов ритуал. Риса и Джеси вече не пазаруваха от детските щандове. Докато вървяха към касата, бутайки пълната количка, тя ахваше и слагаше ръка на устата си.
— Какво има, Риса? — с престорен ужас питаше Джеси. — Забравихме ли нещо?
— Да! Сладки картофи, Джеси!
И сега скъпоценната му Риса, красивото му, сладко картофче беше в операционната зала. А кръвта на Джеси помагаше на Патрик да оперира детето.
Джеси знаеше всичко за операцията. Кейтлин и Патрик щяха да отворят гърдите на Риса, да изолират сърцето й и да я сложат на командно дишане.
Когато апаратът за изкуствено дишане поемеше жизнените й функции, Кейтлин щеше да разреже сърцето и с бързината на умела шивачка да преобрази смъртоносната врата в солидна стена.
Джеси знаеше и чувстваше, че в момента Риса е на командно дишане, В същия миг съзнанието му се замъгли от загубата на кръв и той се озова в ничието пространство между живота и смъртта.
Сърцата на Джеси и Риса бяха живи, но застинали.
Кейтлин не мислеше за нищо друго, освен за предстоящата задача. Емоциите нямаха място в съзнанието й. Не можеше да си позволи да изпитва болка, че Джеси е изчезнал. Франк, Даниъл и Марти явно го ненавиждаха и той си бе тръгнал.
Но Кейтлин щеше да мисли за това, след като Риса дойдеше в съзнание и започнеше да се възстановява.
— Готова ли си? — попита Патрик.
— Да. Започваме.
Джеси усещаше, че всичко върви добре. Скоро сърцето на Риса щеше радостно да затупти и тя да дойде в съзнание.
И неговото сърце биеше с нов ритъм. Но после неочаквано спря.
— Патрик?
Въпросът на Кейтлин беше спокоен, въпреки ужаса й.
Никога не казвай в присъствието на пациента онова, което не искаш да чуе. Това беше максима, към която Кейтлин и Патрик строго се придържаха.
Всички лекари бяха чували истории за пациенти, изпаднали в кома, които се събуждат и ясно си спомнят разговорите край леглото им. Понякога тези дискусии бяха обезпокоителни и нанасяха непоправима вреда — роднина, който се оплаква защо не са издърпали иглата на системата за интравенозно поддържане на живота, или лекар, уведомяващ близките, че няма надежда.