Кейтлин и Патрик стриктно се придържаха към максимата. Дори сега, когато сърцата им се изпълниха с отчаяние.
Операцията бе минала успешно. Апаратът за изкуствено дишане беше изключен, но сърцето на Риса остана неподвижно и отказваше да реагира на мерките, които бяха предприети.
Не всички средства бяха изчерпани, но…
Патрик не каза нищо, а обви в шепа малкото сърце, после го стисна в юмрук и пак отпусна пръсти. Отново и отново.
Задвижвана от силното желание, воля и чувствата на брат му, ръката на Патрик ритмично се свиваше и отпускаше.
И на петнайсетата компресия той върна живота на Риса.
Петнайсет. Възрастта, на която бяха близнаците в онзи съдбовен 4 юли в Езерото на Грейдън.
— Да. Обади се. — Болногледачът Джонатан се намръщи. — Преди по-малко от минута, след като сърцето му отново бе започнало да бие. Не знам къде е. Стори ми се задъхан. Пак щял да се обади, за да разбере как е Риса. О, и каза да предам благодарностите му на теб, на анестезиолога и на сестрите. На всички.
Никой не видя Джеси Фолкнър през целия ден. Но той се обади в отделението, както бе обещал и изпрати на Кейтлин двайсет бели и розови рози и картичка, на която пишеше само „Джеси“. А в два часа следобед се обади в кабинета на Патрик.
— Съжалявам, не е тук в момента, но е някъде в болницата — каза секретарката. В гласа й прозвуча обич към Патрик, въпреки неодобрението, че се е върнал на работа. — Доктор Фолкнър явно се е възстановил. Преди час отиде в спешното отделение, за да прегледа пострадал от катастрофа. Казвате, че сте му брат? Вероятно ще можете да го вразумите.
Патрик влезе в кабинета си минута по-късно. Секретарката му предаде благодарностите на Джеси.
Кейтлин предполагаше, че Джеси е наблизо, както бе обещал на Риса.
Тя пак се обади в хотелската му стая, но не позвъни повече. Джеси щеше да се появи в подходящия момент.
31.
Корт Апартмънтс, Уестуд
Вторник 7 май
Джеси дойде в десет вечерта, навреме, за да я изпрати до дома й. Нощта бе настъпила отдавна, макар че градът не беше тъмен. Уличните лампи на Барингтън Авеню разпръсваха златиста светлина.
Кейтлин взе две рози — бяла и розова. Цветята щяха да прекарат нощта в спалнята й. А Джеси?
Двамата се приближиха до вратата на апартамента й, без да разговарят.
— Исках да се сбогувам.
Пръстите й се свиха в юмруци и ноктите се вкопчиха в плътта.
— Да се сбогуваш?
— Утре се връщам в Мауи.
— Разбирам. Ще влезеш ли?
Щом прекрачиха прага, Кейтлин пусна розите и протегна ръце към него.
— Обичай ме, Джеси!
— Не мога — усмихна се той. — Загубил съм твърде много кръв.
— Тогава ми позволи аз да го сторя.
Усмивката му помръкна и лицето му стана сериозно.
— Не, Кейтлин.
— Джеси, аз…
— Беше хубаво.
— Хубаво? Имаш предвид секса?
— Беше страхотен.
Зелените му очи блестяха, но погледът му беше безизразен. Джеси беше изключително резервиран. „Защо, Джеси? Защо?“
Той видя объркването и болката й и потисна импулсивното си желание да й каже истината. „Не искам да те оставям, Кейтлин, но трябва да го направя. За твое добро.“
Джеси се бе заклел пред себе си да си тръгне, когато рискът за Кейтлин стане твърде голям и опасността засенчи изкушението. И този момент бе настъпил, защото желанието му към нея беше толкова силно, че той можеше да загуби контрол.
Винаги когато Джеси обичаше някого, съдбата се намесваше, наказваше го и отмъщаваше. Съдбата беше безмилостният враг на сърцето му и капризна сила, която той не можеше да контролира. Любовта му не можа да предотврати удара на мачтата, нито сърдечното заболяване на Риса и анемията на брат му.
„Трябва да си тръгна, Кейтлин. Трябва да те оставя. И за теб ще бъде по-лесно да си замина с жестокост, а не с любов.“
— Е, сбогом, Кейтлин.
— Чакай, Джеси! Преди да тръгнеш, би ли ми разказал тайната си? Чувствам, че имам право да я знам.
Той не искаше да й разказва нищо. Но въпреки това изпита егоистичната надежда, че Кейтлин ще отхвърли като невъзможни „престъпленията“ му, ще му повярва и ще го обикне.
Джеси безразлично сви рамене.
— Защо не? Когато бях петнайсетгодишен, се опитах да убия Патрик. Плавахме с яхта в едно място, наречено Езерото на Грейдън. Блъснах мачтата към главата му и когато той не умря, се опитах да го удавя.
— Не ти вярвам!
Сега изкушението и опасността бяха неизмеримо големи. В безстрашната си любов Кейтлин бе забравила изумлението, болката и обидата. Тя беше боец, впуснал се в ожесточена битка, защитаваше го, вярваше му и го обичаше. Радостта стопли душата му, заплашвайки да разтопи леда. Джеси трябваше да спре това, като смрази сърцето си.